Плачът на Валентина: Денят, в който всичко се промени

– Хайде, престани вече, Валентина! – изкрещя Елена, гласът ѝ пресича въздуха като рязък камшик. Опитвах се да успокоя дъщеря ми, чиито сълзи се лееха по бузите ѝ и мокреха бялата ѝ блузка. Вече цял час не можеше да спре. В ръцете си усещах дребното ѝ телце, конвулсивно и треперещо, а в корема си – онзи страх, познат на всяка майка, че не правя достатъчно, че не мога да облекча болката ѝ независимо какво опитам.

В кухнята се носеше мирис на изгорял ориз, а покрай прозореца – шумът на блоковете в Лозенец, глух и далечен, почти утеха. Силно ми се искаше да понеса Валентина в стаята, да я прегърна и да забравя за всичко останало, но Елена като че ли изпълваше цялото пространство между нас. Съпругът ми Никола беше на работа – пак извънреден случай в банка, където казват, че парите никога не спят. На прага на банята, където бяхме с Валентина, Елена стоеше с ръце на кръста и примряло лице, изписано с недоволство и неразбиране. – Едно време не беше така! Децата ни не плачеха по цял ден, – изстреля към мен, сякаш дъщеря ми бе някакъв дефектен уред, а аз – несполучлив оператор.

Исках да ѝ изкрещя, че няма нищо общо онова време сега; че психолозите са доказали, че най-важното е детето да се чувства обичано, не притиснато. Вместо това казах с разтреперан глас: – Моля те, Елена, нека поне да я оставим малко… Може би зъбките ѝ никнат, не знам…

Погледът ѝ стана още по-остър: – Всеки път е заради нещо! Болна, гладна, жадна – всеки ден различна причина. Я вземи я! Ще я разсея! – хвана Валентина грубо за ръката, а тя се разплака още по-силно. В онзи момент ме удари безпомощието така, както като дете ме удряха вятърните крила на люлката в двора на баба. Погледнах я в очите: – Не действа така! Само ще я уплашиш… – но гласът ми потъна сред риданията на Валентина и ръмженето ѝ.

В следващата секунда чувам изстъргване по паркета – взех Валентина и се отдръпнах колкото можах. Прегърнах я плътно и промълвих тихичко: – Мамо е тук, мамо е тук… Дишането ѝ е пресекливо, ноктите ѝ се впиват в шията ми. Струва ми се, че тази сцена ще се отпечата в паметта ѝ – или в моята – за цял живот.

Безсилна, се опитах да я разсея с любимото ѝ стихче:„ Баба Меца пита:“ Но тя само изфуча към мен „Не искаааам!“ Елена започна да рови нервно в телефона си, чува се вибрация – писука съобщение от леля Мария в чата „Семейство Димитрови“. – Майка ѝ пак я е изпуснала… – чу се шепот към екрана. Сякаш не беше достатъчно ужасно напрежението, тръпнещо във всеки ъгъл на жилището.

– Ти, Ели, много се глезиш около тая малка. Навремето на Никола три пъти му поставях инжекции с пеницилин и той не плака! – продължи свекърва ми, а аз усещах как гневът ми вря във вените. Казах си: „Какво ли разбира тя…“ Беше ми ясно, че никога няма да ѝ обясня какво чувствам. Не веднъж ми беше подхвърляла, че гледам Валентина „като памуче“, че позволявам на дъщеря си да „се катери по врата ми“. Но сега вече не можех да мълча, напрежението растеше – сякаш облаците над кооперацията щяха да се разкъсат.

В този момент се звънна на вратата. Сърцето ми биеше лудо – беше Никола, изморен, но с онзи навъсен, сриван поглед: – Какво се случва тук, чувам ви от стълбището! – Александра (моята сестра), която живее наблизо, също дойде и стисна ръката ми насърчаващо. – Всички сме изморени, майко, – каза Никола на Елена – остави момичетата на мира малко, моля те. Но тя не искаше да отстъпи. Такава е тя – силна, отгледала две деца сама, приучена да оцелява. – Значи аз ли съм лошата, така ли?, – заоправда се. – Аз само искам детето да порасне човек, като всички останали!

Валентина леко се успокои в прегръдките ми, но усетих сълзите да напират в очите ми. – Мамо, – попита ме тихичко Александра, – чувстваш се сама, нали? Преценяваш се през нейния поглед, вместо да вярваш в себе си… А не трябва. – Поех си дълбоко въздух. Прииска ми се да изкрещя, както преди години, като дете, когато никой не чуваше тревогата ми. Но се овладях. Гледах Никола, майка му, сестра си, и най-вече – спящата накрая Валентина.

Около мен всички се оплакваха: битовизмите, сметките, кризата, малкият апартамент, където нямаше лично пространство, където мечтите си сблъскваха с реалността. Мечтая да мога да съм добра майка, любяща съпруга, и… и понякога усещах, че не издържам. Никой не разбира колко е трудно да си между чука на поколенията и наковалнята на очакванията…

Докато Валентина спеше в ръцете ми, си помислих: ако и аз се бях родила в друго време, ако и на мен бяха позволили да плача свободно, дали щях да съм по-малко несигурна, по-малко виновна, по-обичана?