Когато съседката ти стане прекалено близка: граници, семейство и изгубено доверие
Телефонът на Иво пак вибрира на масата и аз, без да мисля много, го погледнах. Не съм горда с това. Пише: „Мими: Слезни за малко, моля те. Само ти можеш.“
Аз буквално се вцепених. Някак ми стана горещо. Мими ни е съседка от третия етаж, ние сме на втория. От година и нещо живеем в „Люлин“, панелка, стандартно – входът мирише на манджа и на мокра кучешка козина, асансьорът пак е с бележка „Не работи“, и всички знаят всичко.
Иво влезе в кухнята и като ме видя как държа телефона, направи онова лице… уж спокойно, ама очите му стават твърди.
„Ели, какво правиш?“
„Какво правя ли? Коя е Мими за тебе, Иво? Защо ти пише ‘само ти можеш’?“
Той въздъхна: „Пак ли почваш…“
„Пак ли? Значи има за какво.“
И тук вече ми кипна. Защото аз не съм от тия, дето ровят по телефони и правят сцени… добре де, явно съм, като ме притиснеш. Обаче в последните месеци Мими стана… навсякъде.
Първо беше невинно. Като се нанесохме, тя звъни: „Съседке, ако ти трябва сол, захар…“ донесе ни кекс. Аз даже се зарадвах, нали, нормално. После почна да звъни на Иво за разни неща: „Иво, може ли да погледнеш бушона?“, „Иво, мога ли да ти оставя една пратка от Еконт, че ме няма?“ Пак горе-долу нормално.
Само че стана прекалено. Той да тича да ѝ мести пералнята вечер. Той да ѝ носи туба с вода, щото „спрели водата“. Той да ходи до аптеката, „че ме хваща паника“.
Аз ѝ казах една вечер на стълбите:
„Мими, извинявай, ама може ли да не го търсиш за всичко? И аз съм тука.“
Тя ми се усмихна едно такова… сладко-кисело:
„Ели, ти си млада майка, имаш си вашите неща. Иво е по… как да кажа… по-спокоен. Не се обиждай.“
Не се обиждай… ама аз се обидих. Аз съм „млада майка“, да, имаме дете на 6, Борис. И работа имам. Не съм някаква безпомощна.
Та сега – съобщение „само ти можеш“. В 10 вечерта.
„Дай да видя какво е,“ казва Иво и ми посяга към телефона.
Аз го дръпнах. „Не. Ти ще ми кажеш. Отдавна ми е в главата. Тая жена не спира да ти виси.“
Той се ядоса: „Ели, не ми прави циркове. Тя е сама. Разведена е. Има проблеми.“
„И? Това значи ли, че ти си ѝ мъжът?“
И тук вече изкрещях, признавам. Борис се разплака от стаята.
Иво се стресна, отиде да го успокои, а аз останах в кухнята и ме тресеше. Чувах как му говори: „Спокойно, тате е тука…“ и още повече ме заболя, защото „тате е тука“ за всички, само не и за нас понякога.
После Иво се върна и каза по-тихо:
„Добре. Ще ти кажа. Мими има дългове. От бърз кредит. Писаха ѝ от фирмата, звънят, идват. Страх я е. Помоли ме да ѝ помогна да разсрочи, да ѝ обясня как става. Аз… аз ѝ дадох пари веднъж. Да не ѝ вземат телевизора, не знам.“
„Дал си ѝ пари?“ Аз направо онемях. „Колко?“
Той мълчи.
„Колко, Иво?“
„Хиляда и двеста.“
Усещам как ми пада стомахът. „Хиляда и двеста?! И ние сме с ипотека, Иво. И на Борис курсовете по английски ги мислим. И майка ми чака операция…“
Той се сопна: „Знам! Не съм малоумен. Просто… като ми каза, че ще ѝ запорират заплатата, че ще я изгонят…“
„И ти реши да си спасителят. Без да ми кажеш.“
Той гледа в земята. „Щях да ти кажа.“
„Кога? Като си поиска още?“
И тук аз си казах – край, слизам при нея. Няма да стоя като глупачка. Обух си маратонките и излязох. Иво ми вика отзад: „Ели, недей!“
На третия етаж, звъня. Мими отваря с халат, очите ѝ червени.
„Ели…“
„Мими, стига. Какво става? Защо му пишеш така?“
Тя почна да плаче: „Не исках да ти причинявам това…“
„Ама причиняваш.“
И тогава тя ми каза нещо, което ме хвана за гърлото:
„Той не ти ли каза защо имах нужда от него?“
„Каза ми за парите.“
Тя поклати глава. „Не само. Иво… Иво ми е поръчител.“
Аз: „Какъв поръчител бе, Мими?!“
Тя се сви: „Онзи път, като ти беше в Плевен при майка ти… аз му казах, че ако не намеря поръчител, ще ме изгонят от квартирата, а синът ми ще остане при бившия ми… Той подписа. Каза, че е само формално. Аз… аз не го насилих.“
В този момент ми стана лошо. Поръчител. Това вече не е „помогнах ѝ малко“.
„Ти нормална ли си? И ти, и той?“
Тя се разкрещя, за пръв път: „А ти нормална ли си? Все едно живееш в някаква приказка! Като се разболя детето ти, кой ти го гледа един следобед, а? Аз! Като нямаше кой да ти вземе пратката от Спиди, кой? Аз! А ти само гледаш на мен като на ‘тази жена’!“
И аз замръзнах, защото… да, тя е гледала Борис за два часа, когато аз закъснях от работа. И ми е помагала. Не е лъжа.
Обаче после тя добави тихо:
„И да, пиша му, защото той ме слуша. Ти като ме видиш, само се напрягаш. А аз… аз съм вкарана в едни глупости и вече не знам откъде да изляза.“
Не знаех какво да кажа. Чувах стъпки по стълбите – Иво идваше.
Като се появи, аз само казах: „Поръчител?“
Иво пребледня. „Мими, защо…“
„Защото не мога повече,“ изхлипа тя.
Иво тръгна да обяснява: „Ели, не съм мислил… беше паника. Тя ми каза, че ще си оправи нещата за два месеца. А и…“
„А и какво?“
Той се поколеба и това ме довърши.
„А и ти щеше да кажеш ‘не’,“ изстреля той накрая.
И аз останах като ударена. Да, вероятно щях да кажа „не“. И може би точно затова го е направил зад гърба ми.
Слязохме вкъщи, без да си говорим. Нощта мина в мълчание, само Борис се въртеше и хълцаше насън. На сутринта Иво ми каза:
„Ще намеря начин да се измъкнем. Ще говоря с адвокат. Няма да я оставя, но няма и да те лъжа повече.“
Аз казах: „Ти вече ме излъга. Не знам как да ти вярвам. И не знам дали ‘да не я оставиш’ не е просто… да не изпиташ вина.“
А истината е, че и аз имам вина. Аз от месеци съм на ръба – работа, майка ми, ипотеката, детето. И като видя някой да дърпа от нашето, ми става черно. Може би съм се държала гадно с Мими. Ама и тя да се навре така в семейството ми… и Иво да подписва поръчителство без да ми каже… това как се преглъща?
В момента сме в някакъв ужасен режим: Иво събира документи, звъни по банки, говори с познат от квартала, дето „разбирал“. Мими ни праща съобщения, аз не отговарям. Във входа хората вече гледат странно. Една баба от първия етаж ме спря: „Май имате драми, а? Пази си мъжа, момиче.“ И ми идваше да ѝ кажа да си гледа работата, ама… нали.
Не знам кое ме боли повече – че Иво е помогнал на човек в нужда, или че го направи тайно и ме постави пред свършен факт. И не знам дали Мими е манипулаторка, или е отчаяна майка, или и двете.
Аз сега седя и се чудя: ако вие бяхте на мое място, бихте ли настояли Иво да прекъсне всякакъв контакт с Мими и да се оправяме сами с последствията, или бихте приели да помогнем, но с ясни правила – и какви изобщо могат да са правила, като вече е подписал поръчителство?