След смъртта на баща ми изгоних жената до него – наистина ли съм безсърдечна?

— Как можа да го оставиш сам в онази нощ? — гласът ми проряза тишината като нож, когато погледът ми се срещна с този на Елена над масата, където стояхме в дневната, още потопени в мириса на восък и карамфил от вечерта преди траура. Не успях да се спра, дори и сълзите да се стичаха по бузите ѝ. Чувствах как горчивината ме дави отвътре, смесена с болката от загубата и гняв, клокочещ от години.

След смъртта на татко всичко се преобърна. Той беше всичко за мен – Никола Стойчев, адвокатът с несломим дух, чиято усмивка можеше да стопли цял блок във „Възраждане“. Боледуваше тежко и последните месеци почти не ставаше от леглото. Елена, неговата партньорка от близо десетилетие, беше неотлъчно до него. Tя беше като сянка на всички семейни снимки, която старателно се опитвах да изрежа от кадъра в главата си. Не беше лош човек, но никога не я приех истински. Майка ми отдавна беше починала, а аз останах единствената му дъщеря и може би най-ревнивият пазител на всичко, което остана от нашето минало.

Вечерта, когато баща ми почина, пристигнах веднага щом звънна телефонът. Намерих Елена, седнала до леглото, вперила празен поглед в ръцете на татко, които стискаше отчаяно, сякаш още можеше да прогони смъртта. И тогава за първи път от години ѝ позволих да ме прегърне. Почувствах трепета на човешката й болка и за миг ѝ простих, че не съм й простила.

Преди още струните на жалейката в църквата да притихнат, започнаха шушуканията – роднини, познати, дори съседите на третия етаж. „Дали ще й остави нещо?“ „Тя какво ще наследи?“ Никой не се интересуваше от мъката – само от реда на ключовете. Баща ми ми беше оставил завещание, старомодно, написано на машина. Всичко беше на мое име – апартаментът, къщата в Банкя, даже малкото спестявания. На Елена – само склуптурка на бухал, която татко ѝ беше подарил миналата зима.

Когато останахме сами, тя каза тихо:
— Знам, че не ме искаш тук. Но тази къща… Беше дом и за мен.
Всяка половина от мен искаше да ѝ отговоря, че греши, че й съчувствам, че животът е несправедлив. Но думите, които се изляха, бяха остри:
— Това беше домът на баща ми. Моят дом! Имаш сестра в Асеновград, имаш къде да отидеш. Моля те, спести ми да гледам спомена за него в теб всеки ден.

Тя не се опита да ме спре. Не плака. Само събра дрехите си в стария куфар и се усмихна болезнено:
— Пази го… Пази себе си. — Ключът остави на масата в антрето така, както предусетих, че ще направи. Без последна прегръдка. Само с един поглед, пълен с обвинения и примирение едновременно.

Седмици наред къщата беше празна, ехтяща от тишина и хиляди задавени думи. Роднини спряха да ми пишат. Братовчедка ми Мария директно ми каза:
— Не ти прави чест! Тя се грижи повече за чичо ти, отколкото всички нас, взети заедно.
Гнева в гласа ѝ ме бодна. Май и тя беше права. Дори съседката леля Жана потропа на вратата, само за да попита с натъртване:
— Детето ми, всичко наред ли е с душата ти?

Дълго не можех да си простя. Вечер сядам на фотьойла на татко, още миришещ на лавандуловия му одеколон, и си представям дали му харесва как съм уредила живота след него. Дали не ме гледа от някъде, със същия този укор в очите, с който понякога ме гледаше като дете, ако направя нещо лошо. Една вечер дори мечтаех, че се връща, сяда до мен и казва:
— Даниела, не е всичко черно и бяло. Любовта не се дели между къщи и вещи.

Елена изчезна от живота ми така тихо, както влезе. Понякога получавам пощенска картичка — с няколко думи за времето, за това колко лоша е болницата в Асеновград, рядко дори за това как е татиковата роза на балкона, която бях забравила да полея. Понякога искам да й пиша, понякога я мразя, понякога плача. Вината е като мокър шал – лепне, не топли.

Моята леля Нина, единственият човек от семейството, който остана на моя страна, веднъж ми каза: „Правила си онова, което си усещала за правилно. Само ти си знаеш душата.“ Да, но понякога се питам дали така не осъдих и себе си на осиротяване.

Всяка неделя паля свещ за татко и се питам: „Постъпих ли правилно? Или съм просто едно уплашено момиче, което загуби баща си и разби сърцето на жената, която също го обичаше?“

А вие, как бихте постъпили на мое място? Дали прошката е тук или далече от тази къща, която вече не е ничий истински дом?