Дадох на децата си всичко, а днес нямам къде да пренощувам – наистина ли заслужих такава самота?

Пръстите ми бяха вкочанени, а сакът в ръката ми натежаваше така, сякаш вътре не бяха само две ризи и лекарства, а целият ми живот. Стоях пред вратата на сина ми в „Люлин“, гледах шпионката и се молех да чуя човешки глас, не оправдание. Когато Петър отвори, първо ме изгледа, после сака, и още преди да ме покани, усетих онова парене в гърдите, което не е нито от студ, нито от болест.

„Тате, защо не се обади по-рано?“ – каза ми той тихо, но не както говори син на баща си, а както говори човек, на когото му се струпва проблем.
„Обадих се. Три пъти. Не вдигна.“
Той въздъхна и се обърна назад. От апартамента се чу гласът на жена му, Деси: „Кой е?“
„Татко е.“
Настъпи тишина. После тя каза достатъчно силно, че да я чуя: „Пак ли? Ние тук не сме хотел.“

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. А този апартамент… аз го купих. С парите от десет зими по строежите в Германия, със счупен кръст, с мазоли, с пропуснати рождени дни и погребението на майка ми, на което не успях да се прибера навреме. Купих и жилище на дъщеря ми Мария в „Тракия“ в Пловдив. За да не се блъскат като мен. За да имат старт. За да кажат някой ден: „Нашият баща не живя напразно.“

Аз живях за тях. След като жена ми Росица си отиде от рак, Петър беше на 17, а Мария на 14. Помня как Мария плачеше в кухнята и шепнеше: „Тате, не ни оставяй и ти.“ А аз я прегърнах и излъгах като всички родители, че всичко ще се оправи. Не се оправи. Просто станах по-тих и заминах.

Работих каквото има – кофраж, мазилки, плочки, носих чували, мъкнех железа. Спях по шестима в стая, ядях стар хляб и евтин салам, само и само да пратя още двеста евро. Когато Петър поиска кола за абитуриентския, пратих. Когато Мария влезе да учи, пратих. Когато Петър каза: „Тате, по-добре жилище да вземем, вместо да плащам наем“, изтеглих кредит и пратих. После Мария се разплака по телефона: „А аз по-малко ли съм ти дъщеря?“ И за нея намерих. За мен оставаше „после“. Все после.

Преди година се прибрах окончателно. Коленете вече не ме държаха, кръвното ми играеше, а немският ми началник ми каза направо: „Иване, време ти е да почиваш.“ Само че човек трябва да има къде да почива. Къщата в селото, дето беше от баща ми, я продадохме навремето, за да доплатя апартамента на Мария. Мислех си: „Няма страшно, аз имам две деца.“ Колко глупаво звучи това сега.

Първо бях у Мария. Още на третия ден зет ми Николай започна да тряска врати. „Не може така, Мария. Баща ти се меси за всичко. Токът, водата, мястото… Ние семейство ли сме, или пансион?“ Мария плачеше, но не на мен, а пред него. Една вечер ми каза, без да ме погледне: „Тате, знаеш, че те обичам, ама ми е трудно. Децата са малки, жилището е тясно… Може би за малко при Петър?“

За „малко“ отидох при Петър. Той все беше зает, Деси все недоволна. Ако си оставя чашата в мивката – проблем. Ако пусна телевизора – проблем. Ако закашлям нощем – проблем. Един ден чух как Деси му казва в спалнята: „Избирай – или ще си живеем сами, или аз си тръгвам при майка ми.“ А Петър мълчеше. Моето момче, което някога спеше на гърдите ми, когато го беше страх от гръмотевици, мълчеше, докато ме изхвърляха от дома, платен с моите ръце.

„Тате, разбери ме…“ – започна той на вратата.
„Какво да те разбера, бе, Петре? Че няма място за мен в дома, който съм купил? Или че съм ви бил нужен само докато пращах пари?“
Той сведе очи. „Не е така.“
„Тогава как е? Кажи ми в очите.“
Деси се появи зад него, скръстила ръце. „Господине, не правете сцени пред съседите.“
Засмях се. Горчиво, празно. „Господине“… На стари години станах „господине“ пред прага на собствения си син.

Слязох долу и седнах на пейката пред блока. Беше вече тъмно. Гледах как по прозорците светват лампи, как хората се прибират у дома, а аз не знаех накъде да тръгна. Извадих телефона. Дълго гледах името на Мария. Накрая звъннах.
„Тате?“
„Не се тревожи, няма да идвам. Само исках да те питам нещо.“
„Какво?“
„Кога спрях да съм ти баща и станах тежест?“
От другата страна се чу само дишането ѝ. После плач. Но плачът не топли, когато нямаш покрив.

Сега съм в евтина стая до автогарата, плащам по дни от остатъка на една мизерна пенсия. Сутрин пия хапчетата с чай от автомата и се чудя къде сбърках. Дали ги разглезих с жертвите си? Дали трябваше да им дам по-малко, но да ги науча на повече? Или светът наистина стана такъв – докато си полезен, си „тате“, а после си излишен?

Аз още ги обичам, колкото и да ме боли да го призная. Но тази любов вече не ме топли, а само ме държи буден нощем. Кажете ми, хора, баща ли съм се провалил, или просто съм повярвал, че доброто някога се връща? И ако бяхте на мое място – бихте ли простили?