„Искаш ли дете? Първо се махай от къщата ми“: как свекърва ми почти ми разби брака
„Искаш ли дете? Тогава първо си тръгвай от моята къща.“
Това го каза Росица — свекърва ми — в кухнята, докато ми тракаше с лъжицата по чашата, все едно съм ученик. Аз стоях с телефона в ръка, гледах теста за бременност на снимка, дето Мадлен ми беше пратила сутринта, и не знаех дали да се зарадвам или да се разплача.
„Роси, айде стига…“ казах тихо. „Не е моментът.“
„Точно моментът е,“ отвърна тя. „Щото ти си мислиш, че ще ми докараш дете тука и аз ще ви пера и гледам. Ама аз не съм ви слугиня. И това е мой апартамент.“
„Наш е…“ изпуснах се. И веднага си прехапах езика, щото знаех, че това ще я подпали.
„Наш? Кой го купи? Аз го купих. Мадлен е единственото ми дете. На нейно име е, щото така ме навиха. Ама да не си си помислил, че ще ми се разпореждаш тука!“
И тука вече ми кипна. Не че не знаех, че апартаментът е на името на Мадлен. Ама нали живеем заедно, плащаме сметки, аз плащах половината от ремонта, даже взех потребителски кредит за кухнята — 7 бона, още го влача.
„Росица, аз не се разпореждам. Аз питам нормално — ще имаме дете. Мадлен каза, че иска. И аз искам.“
„Мадлен какво каза?“ усмихна се криво. „Мадлен ти какво казва на тебе и какво казва на мене — две различни неща.“
Това ме удари. Защото последните месеци нещо не беше както трябва. Мадлен все „уморена“, все „на работа“, все с телефона на без звук. А Росица… откак се нанесе, сякаш влезе с обувките в живота ни.
Нанесе се „за малко“. Била с високо кръвно, в Люлин ѝ било самотно, комшийката ѝ вдигала шум, трябвало да е „по-близо до Токуда“, ако стане нещо. Ние сме в София, в Младост. „Само докато си стъпя на краката“, каза.
Е, три месеца по-късно тя вече държеше ключовете, държеше дистанционното, държеше списъка с покупките и ми правеше забележки как оставям обувките в коридора.
„Ти пак ли купи кашкавал тоя евтиния?“ — „Ами, Роси, това е на промоция в Лидл.“ — „Промоция… после ще даваш пари за доктори.“
Мадлен в началото се смееше. После спря да се смее.
Вечерта след онзи разговор в кухнята, Мадлен се прибра късно. Вратата щракна, тя влезе тихо, все едно краде. Росица излезе от стаята си с халат.
„Къде беше?“ — тонът ѝ беше като на разследващ полицай.
Мадлен въздъхна: „Мамо, не започвай, моля те.“
Аз казах: „Мади, трябва да говорим.“
Тя ме погледна — и това не беше нормален поглед. Беше… все едно ме вижда за първи път и не ѝ харесва. И каза: „Не сега.“
„А кога?“
„Като си тръгне майка ми.“
Росица се засмя: „Аз няма да си тръгна, докато не видя какво става тука.“
Мадлен изведнъж избухна: „Ти ни задушаваш! Нито мога да дишам, нито мога да живея!“
И Росица — на секундата — „Аз ли? Аз ли съм ти виновна, че си избра мъж, дето гледа само да му е удобно?“
Аз: „Ей, стига! Какво значи това?“
Мадлен хвана якето си, взе една раница от гардероба, почна да тъпче вътре разни неща. Аз стоях като закован.
„Къде отиваш?“
„При Деси.“ (Нейната приятелка от университета.)
„И… бебето?“ изтърсих.
Тя застина за секунда. После каза: „Няма бебе. Беше фалшива тревога. Забрави.“
И излезе.
Росица не я спря. Само каза: „По-добре. Да се успокои. Тя е нервна, щото ти я натискаш.“
„Аз я натискам?!“
Тогава започна истинският ад. Мадлен не се прибра два дни. Не ми вдигаше. Писах ѝ в месинджър — гледа, не отговаря. Росица ходеше из апартамента и мърмореше: „Ето, видя ли? Тя от тебе бяга.“
На третия ден ми звънна непознат номер.
„Господин Илиян Петров?“
„Да.“
„Обаждам се от банка. Относно просрочие по ипотечен кредит на Мадлен Петрова…“
Аз: „Каква ипотека?“
Жената замълча за секунда, после: „Съжалявам, вероятно не сте запознат. Има две вноски неплатени. Ако не се погаси…“
Аз седнах на стола. Буквално ми омекнаха краката.
Апартаментът… „нейният“ апартамент… бил ипотекиран. А аз не знаех.
Като затворих, отидох при Росица.
„Знаеше ли за ипотеката?“
Тя ме изгледа студено: „Не ти влиза в работата.“
„Как да не ми влиза? Аз живея тука! Плащам! Вложил съм пари!“
„Ти вложил…“ — изсмя се. „Ти си наемател с пръстен, Илиян. Не се прави.“
Тая реплика ме удари толкова гадно, че ми потъмня. И да, знам, че звучи грозно, ама в тоя момент ми се искаше да ѝ кажа да се маха веднага. Само че тя не беше „някаква“. Беше майка на жена ми. И беше човек, който реално имаше здравословни проблеми. Виждал съм я как ѝ треперят ръцете, като си мери кръвното.
Същата вечер Мадлен ми писа: „Не идвай при Деси. Ще стане по-зле.“
Аз отговорих: „Ипотека има ли?“
Тя дълго не пиша. После: „Да. Мама настоя. Казваше, че е за ‘сигурност’.“
„За каква сигурност?“
„За нейната. Ако я стане нещо, да има пари за лечение. И…“
„И какво?“
„И да не остане на улицата, ако се разделим.“
Ето тука ми стана ясно, че нещата са по-омазани, отколкото си мислех. Росица явно се е страхувала. Не само от мен. От всичко. Да не я изоставят, да не я „прекарат“, да не остане без контрол.
Само че и Мадлен не беше честна. Тя ми беше казала, че има спестявания, че е стабилно. А тя е подписвала ипотека зад гърба ми и после ми праща снимка на тест.
На следващия ден отидох пред блока на Деси, въпреки че Мадлен каза да не ходя. Стоях като идиот на входа. Деси слезе.
„Не мога да те пусна,“ каза тя. „Мади е… зле.“
„Зле как?“
„Не я притискай. Моля те. Между вас е, ама… майка ѝ я побърка.“
Аз: „А тя мене какво ме прави? Нищо не ми казва!“
Тогава Деси изпусна: „Мади мислеше да продава апартамента и да се махате някъде под наем, само да няма майка ѝ на главата. Ама Росица я заплаши, че ще я съди. И че ще каже на всички, че ти я караш да продава.“
Супер. Значи Мадлен е искала да избяга, без да ми казва. А Росица е държала апартамента като каишка.
Вечерта се прибрах и Росица ме чакаше в хола.
„Къде ходи?“
„Да си търся жена си. Не като вас — да я гоня.“
„Аз не съм я гонила.“
„А ‘първо се махай от моята къща’ какво е?“
Тя се замисли за секунда, после каза: „Казах го, щото те видях как гледаш тестове и вече си мислиш, че си ги вързал. А аз съм гледала как мъже обещават, после изчезват. Баща ѝ така направи.“
Ето го големият номер. Аз знаех, че бащата на Мадлен не е в картинката, ама никой никога не говореше за това. Росица само казваше „не го споменавай“.
„И затова?“ казах аз. „Затова ни съсипваш?“
„Аз ви пазя,“ рече тя. „Тя е мека. Ти си добър, ама… и добрите си тръгват. Аз като си отида, кой ще я пази?“
И в тоя момент ми дожаля. После пак се ядосах. После пак ми дожаля. Абсолютна каша.
На другия ден Мадлен се върна. Не с куфари, само с една торба.
Седнахме тримата на масата. Като някакъв семеен съвет.
Мадлен каза: „Мамо, или спираш, или аз си тръгвам. Завинаги. И… ипотеката я спирам. Няма да плащам за ‘сигурност’, докато аз не мога да спя нощем.“
Росица веднага: „А аз? Аз къде?“
„Ще ти намерим квартира в Люлин пак. Ще ти помагаме. Но не тука.“
Аз се обадих: „И аз ще помагам. Ама искам да знам всичко. Никакви тайни. Нито кредити, нито ‘фалшиви тревоги’, нито снимки на тестове за да ме държиш.“
Мадлен ме изгледа и каза: „Не беше фалшиво, Илиян. Закъснях. Уплаших се. И исках да видя дали изобщо ще кажеш ‘да’, или ще почнеш да смяташ пари.“
Е това вече ме удари втори път. Щото да, аз смятам пари. Нямам как — заплатата ми в една фирма за климатици не е кой знае какво, а тя е в маркетинг и все обещават бонуси, дето не идват. И да, като чуя „дете“, първо се сещам за ясли, дрехи, наеми, вноски.
Росица каза: „Видя ли? И тя се страхува. Не само аз.“
Накрая решихме Росица да си търси квартира близо до 25-то ДКЦ, да сме ѝ наблизо. Мадлен каза, че ще ходи при нотариус да види какво може да се направи с апартамента и ипотеката. Аз обещах да покривам част от наема на Росица, докато стъпи.
Само че истината е, че нищо не е оправено. Мадлен още ми е сърдита, че съм търсил контрол. Аз още съм бесен, че са ме държали в тъмното. Росица уж се прави на силна, ама я чух нощем да плаче в банята, мисли си, че не чувам.
Сега сме като на тънък лед — ако кажа една грешна дума, пак ще се разпаднем. И се чудя дали да настоявам Росица да си тръгне по-бързо, или да преглътна още малко, щото все пак е сама жена и не е лесно.
Аз ли съм гаднярът, че не искам повече да живея със свекърва си и че искам всичко да е ясно, или трябваше да имам повече търпение и да приема, че тя просто се страхува? Вие какво бихте направили на мое място?