„Не, няма да купуваме този диван. И със сигурност не тази маса!“

Майка ми го изстреля на висок глас между едни гардероби в ИКЕА, все едно е нейният хол. Хората се обърнаха. Мъжът ми, Иво, замръзна с телефона в ръка и само ми хвърли онзи поглед „казах ти да не я водим“.

„Мамо, стига, моля те…“ казах аз, ама ми излезе тънко и нервно.

„Какво стига? Ти чуваш ли се? Диван за две хиляди! И маса, дето като я бутнеш, ще се разпадне. Вие акъл имате ли? Ипотека имате!“, и с пръст ми удря по каталога.

Иво се намеси: „Г-жо Маринова, ние си правим сметката. Няма нужда…“

„Не ми говори на г-жо. Аз съм майка ѝ. И ако не бях аз, вие нямаше да имате и тая ипотека!“, каза тя и аз усетих как ми пламва лицето.

Ще кажете – защо изобщо я заведох? Ами… защото от два месеца живеем в новото жилище в „Младост 4“ – двустаен, панел, ама ремонтиран, близо до метрото. И аз, честно, си мечтаех. Само че като извадих ключовете пред майка ми, тя не каза „Честито“. Каза: „Е, да видим колко ще издържите. Ипотека не е шега.“

И оттогава все едно аз съм на изпит.

Първо – защо сме взели точно в „Младост“, а не „Люлин“ (по-евтино било). После – защо кухнята е бяла („ще пожълтее“). После – защо пералнята е такава марка. И накрая – това с мебелите.

В ИКЕА направо гръмна.

„Мамо, това е наш дом“, казах по-силно, отколкото исках.

„Ваш?“, изсмя се тя. „Ваш дом на банката. И после кой ще плаща, като Иво утре реши, че му е писнало?“

Иво стисна челюст. „Няма да си тръгна никъде. Не съм ви бившия зет.“

Тя се обърна към него рязко: „Не ми отваряй тая тема. Аз съм виждала мъже като теб.“

И тук вече аз избухнах:

„Стига! Не ти позволявам да говориш така за него! Ти дори не го познаваш както трябва.“

„О, познавам. Няма спестявания, ама диван ще купува. А ти… ти все се хвърляш. Като с оня апартамент…“

„Кой апартамент?“ – попита Иво и аз се вкамених, защото не очаквах тя да го каже пред него.

Майка ми се сепна за секунда, после пак се напъна:

„А, няма значение. Тя знае.“

Иво се обърна към мен: „Какъв апартамент?“

Аз: „Нищо, просто…“

Майка ми ме прекъсна: „Айде, кажи му. Кажи му как отказа да се включиш в ремонта на апартамента на баба ти, а после ревеше, че не ти е оставила нищо.“

„Не е вярно!“ – казах аз, ама гласът ми трепереше.

Иво ме гледаше вече другояче. Не ядосано, а… все едно не знае коя съм.

Излязохме от магазина без диван, без маса, само с някакви крушки и нерви. В колата беше тишина. Майка ми си чаткаше по телефона, все едно нищо не е станало.

Като я оставихме пред блока ѝ в „Дружба“, тя само каза: „Помислете. Не си вкарвайте таралеж в гащите. И не слушай само него.“

Иво караше към нас и на третия светофар спря и каза: „Кажи ми сега. Какво е това за апартамента на баба ти?“

Аз почнах да се оправдавам: „То е стара история. Баба ми имаше гарсониера в „Надежда“…“

„Имаше?“

„Да. Продадоха я.“

Той ме погледна: „Кои?“

И тук… аз се заплетох. Защото истината е мръсна и не е само на майка ми.

Баба ми беше болна последните години. Дементна, лошо. Майка ми я гледаше основно. Аз ходех след работа, носех покупки, плащах лекарства понякога, ама… да, не бях всеки ден. Иво тогава още не ми беше мъж, бяхме гаджета. Аз живеех под наем в „Овча купел“ и честно – бях на ръба.

Като почнаха да се трупат разходите, майка ми предложи да продадат гарсониерата, за да има за частна болногледачка и за ремонт на банята, че беше ужас. Аз казах: „Добре“, ама после тя ми каза нещо от сорта: „Ти ако искаш наследство, участвай. Не може само да вземеш.“

И аз тогава се обидих. Защото аз не съм казвала, че искам наследство. Просто… ми беше болно, че ме изкарва користна.

А истината е, че тя имаше и друг мотив.

Каза ми го една вечер, когато мислеше, че спя на дивана при нея: „Ако продадем, ще закърпим и моя кредит. Иначе… не знам.“

Тя имаше потребителски кредит, за който аз не знаех. Взела го беше преди години, когато баща ми се разболя и после почина. Не говореше за това. Срам я беше.

И сега, в колата, на Иво му казах всичко на пресекулки.

„Тоест… продали са апартамента на баба ти и част от парите са отишли да се покрие кредитът на майка ти?“, каза той.

„Не знам колко точно. Тя казва, че всичко било за баба. Аз… не мога да го докажа.“

„А ти защо не ми каза?“

„Защото… щеше да я намразиш. А и аз… не знам дали да я обвинявам. Тя наистина гледаше баба. Аз не мога да кажа, че съм го правила като нея.“

Иво замълча. После каза: „И сега тя се държи така, защото… се чувства, че ти е помогнала ли?“

„Може. И защото я е страх. Страх я е да не закъсаме и да се върнем при нея. И тогава всичко ще е на нейн гръб. Тя така го вижда.“

„А ти?“, пита той.

Аз се разсмях нервно: „Аз искам просто да си купя един диван без да ме разпитват все едно съм престъпник.“

На следващия ден майка ми ми звънна сутринта.

„Вие ли ще ми плащате тока, като фалирате?“ – така започна.

„Мамо, няма да фалираме. И стига с тия намеци за Иво.“

„Не са намеци. Аз съм реалист.“

„Ти не си реалист, ти ме контролираш.“

Тя замълча и после каза тихо: „Аз те пазя.“

„Пазиш ме или пазиш себе си?“, изтървах го, без да мисля.

И стана страшно.

„Какво значи това?“, гласът ѝ се втвърди.

„Значи, че ти е удобно да ми казваш какво да правя, защото ако аз се оправям сама… ти оставаш сама. И може би те е страх.“

Чух как си пое въздух.

„Значи аз съм виновна, че останах без мъж и че гледах майка си до последно?“, каза тя. „Вие си живейте, купувайте си дивани, а аз ще си мълча.“

„Не това казвам…“

„Казваш го. Добре. Само едно ще ти кажа – аз подписах като поръчител за вашата ипотека. Да го помниш.“

И затвори.

Аз не знаех, че е поръчител. Иво ми беше казал, че банката искала „допълнителна сигурност“, ама аз си мислех, че е някаква формалност… Не съм го разпитвала много, защото ми беше неудобно.

Отидох при него в кухнята и му казах: „Майка ми е поръчител.“

Той въздъхна: „Знам. Казах ти, че ще се притесниш. А без нея нямаше да ни одобрят на тая вноска.“

„И ти си го приел без да ми кажеш?“, викам.

„Ти искаше апартамента. Аз исках да стане. И майка ти настоя. Каза: или така, или няма да помогне с нищо.“

„С нищо? Тя нищо не ни е дала.“

„Дала е подписа си, Ники. Това е много.“

И в тоя момент ми стана ясно защо се държи като собственик на жилището. Не защото е лоша. А защото реално е вързана с нас. Ако ние паднем – тя пада. И ако тя падне – аз пак ще тичам.

Седнах на стола, дето още е от стария наем, и ми се доплака от яд. Не знам на кого.

Вечерта майка ми дойде без да се обади. Донесе едни домашни кюфтета и торба с чаршафи.

„Ето, за новото легло… като си купите“, каза и се огледа, все едно търси грешки.

Иво излезе на терасата да пуши. Аз останах с нея.

„Мамо, защо не ми каза, че си поръчител?“

Тя сви рамене: „За да не се правиш на героиня. И без това все си права.“

„Не съм права. Просто… не мога да дишам като ми казваш коя маса да купя.“

„Аз не говоря за масата“, каза тя и за първи път ѝ трепна устата. „Аз говоря за това да не ви изгонят и после да дойдеш при мен с куфар. Аз вече нямам сили за втори път.“

Аз я гледах и не знаех какво да кажа. Защото и тя е права, по някакъв начин. И аз съм права. Иво също е прав, че иска да имаме нормален дом, без „мама“ между нас.

Само дето сега се чувствам все едно сме трима в брака. И че всяка покупка, всяко решение, е като гласуване.

Утре пак трябва да отидем да изберем диван, но Иво каза: „Само двамата.“ А аз знам, че като не я поканя, ще стане война. Ако я поканя – пак война.

И си мисля… не знам, може би аз съм виновна, че години наред съм я оставяла да решава вместо мен, а сега изведнъж искам свобода. А може и тя да прекалява, защото не може да приеме, че вече имам друг „център“.

Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли държали майката настрана, въпреки че е поръчител по ипотеката, или бихте търпели намесата ѝ, за да има мир?