Когато ми казаха да прехвърля моя апартамент на името на детето, за да „има мир в семейството“
„Подпиши и да приключваме, Мария. Всичко е за детето.“
Това ми го каза свекърва ми Росица, докато седяхме при нотариус до Центъра в Пловдив. Мъжът ми, Ивайло, стоеше до прозореца и мълчеше. Само това мълчание още тогава трябваше да ме удари по главата, ама не. Аз още се чудех как така стигнахме дотам.
Апартаментът е мой. Купих го преди брака, с ипотека, в „Тракия“. Малък е, двустаен, ама е мой. Или поне така си мислех. След като се роди дъщеря ни, станахме трима в тия 62 квадрата, после Ивайло остана без работа за няколко месеца, после неговият баща се разболя в Карлово и почнаха едни пътувания, лекарства, пари, чудо.
Не казвам, че не е помагал. Помагал е. И неговите помагаха. Росица пращаше пари, когато не ни стигаха за вноската. По 300, по 500 лева. Никога не съм ги искала директно от нея, но Ивайло казваше: „Майка ще преведе, после ще се оправим.“ Аз се дразнех, но мълчах, щото имаше дете, ясла, сметки.
Преди месец Росица каза: „Така не може. Ние наливаме пари в чужд имот.“
Казах й: „Чужд не е. Това е домът на сина ви и внучката ви.“
Тя ми отвърна: „Докато ти решиш, че вече не е.“
Тогава много се скарахме. Аз й казах да не ми брои квадратите, тя ми каза, че съм гледала само себе си. Ивайло пак: „Стига, стига…“ Той винаги така. Стига, стига, и накрая аз излизам лудата.
После уж се разбрахме друго — да направим дарение на гола собственост на дъщеря ни, а ние да си запазим право на ползване. Така ми го обясни Ивайло. „За сигурност на детето“, вика. Аз не бях въодушевена, но поне щях да знам, че не отива на майка му, не на него, не на брат му. На детето.
Само че в кантората нотариусът почна да чете и аз чувам: прехвърляне на 1/2 идеална част на малолетно дете, със съгласието на родителите… И тук нещо не ми излезе. Питам: „Защо половината?“
Ивайло вика: „Защото другата половина ще я уредим после.“
„Как ще я уредим после?“
Росица се намеси: „Ами логично. Другата половина на Ивайло, като си изчистим кой колко е дал.“
Направо ми изтръпнаха ръцете. „Каква половина на Ивайло? Това е мой апартамент.“
Тогава тя извади една папка. С разписки. Преводи от нейна сметка. И не само тия по 300 лева. Имало и 18 000 лева, преведени преди три години по сметката на Ивайло. Аз за тия пари не знаех.
Обърнах се към него: „Какви са тия 18 хиляди?“
Той не ме погледна. Вика: „За предсрочно погасяване по кредита бяха.“
„Кой кредит? Моят кредит?“
„Нашият живот, Мария, не почвай пак така.“
Ей това ме побърка. Не сумата първо, а тоя тон. Все едно аз съм дребнава, че питам за 18 хиляди лева в моя апартамент.
Казах на нотариуса: „Няма да подписвам нищо.“
Росица веднага: „Разбира се. Точно това и чаках. Да стане ясно, че за теб всичко е твое, а моят син само да носи кашоните.“
Станах и си тръгнах. Ивайло дойде след мен чак до колата. Там вече се развика.
„Излагаш ме!“
„Аз теб ли? Ти си крил пари от мен!“
„Крил съм, защото знаех как ще реагираш!“
„Нормално е да реагирам! Това е моят апартамент!“
И той тогава изцепи: „Твоят апартамент, твоят апартамент… А аз какво съм тука? Квартирант ли?“
Прибрах се при майка ми в „Кючук Париж“ с детето. Три дни не си говорихме. После ми звънна зълва ми, Деси. Не сме близки, честно казано, но тя ми каза нещо, дето съвсем обърка всичко.
„Мария, Росица напира, защото Ивайло има заем.“
„Какъв заем?“
Оказа се, че преди година и половина е изтеглил потребителски кредит 24 000 лева без да ми каже. Част отивали за лечението на баща му, да. Ама част били за дългове от някаква фирма, в която влязъл с приятел — доставка на авточасти, нещо такова. Фирмата фалирала, естествено. И понеже закъснявал с вноските, Росица натискала да се уреди собствеността, за да не остана аз „с всичко“, ако стане нещо, и за да има гаранция за детето. Според нея.
Само че според мен това вече не беше „за детето“. Това беше да се закрепи Ивайло, без да ми се каже истината.
Вечерта го накарах да дойде у майка ми. Седнахме в кухнята. Майка ми тракаше чинии нарочно в другата стая, да чува.
„Имаш ли кредит?“ го питах.
„Имам.“
„Защо не ми каза?“
„Защото тогава баща ми беше зле, ти беше с малката, всичко беше напрежение…“
„Не ми каза година и половина.“
Той млъкна. После каза: „Срам ме беше.“
И това вече ме спря малко. Защото колкото и да бях бясна, го познавам. Той наистина като се издъни, почва да крие, да замита, да се прави, че ще оправи всичко сам. Което, между другото, прави нещата още по-зле.
Казах му: „И ти реши, че решението е да ме сложиш пред нотариус и майка ти да ми обяснява какво да правя?“
Той тихо: „Не беше така.“
„Точно така беше.“
После за първи път ми каза нещо друго. Че се чувствал все едно в тоя дом всичко минава през моето „да“ и моето „не“. Че щом апартаментът е мой, при всеки спор той вътрешно мислел, че ако се разделим, излита. Че майка му това му го набивала постоянно в главата. Че искал поне нещо да е подредено, не да живее все едно е временно.
Честно, това ме ужили, защото… да, казвала съм в яд: „Това е моят апартамент.“ Не веднъж. И може да съм го ползвала като коз. Аз тогава не съм го мислела така, просто в спор ми е излизало. Ама явно при него е останало.
Само че и това не оправя лъжите. Казах му: „Значи, понеже си се чувствал несигурен, реши да ме направиш и мен несигурна?“
Той нищо не каза.
В крайна сметка не подписах. Отидох сама при адвокат. Разбрах, че преводите от майка му не я правят автоматично съсобственик, нито него. Но и че ако тръгнем да се развеждаме, ще стане грозно, защото той може да претендира за вложени семейни средства, за подобрения, за какво ли не. Значи пълна „свобода“ няма и при мен.
Сега сме уж заедно, ама Ивайло е при неговите от две седмици. Вижда детето, праща пари, пишем си само за яслата и сметките. Росица не ми говори. Майка ми вика: „Не отстъпвай нито сантиметър.“ А аз вече не знам дали това е въпрос на сантиметри, или на нещо друго.
Не искам да живея с усещането, че ако направя компромис, изчезвам. Обаче и не знам дали човек може да има семейство, ако пази всяка граница като ограда с бодлива тел. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли прехвърлили нещо „в името на мира“, или след такава лъжа вече няма връщане?