Баща ми избра съседката и ни остави само къщата, след като ни изхвърли от живота си

„Значи ние умряхме ли за теб, бе, тате?“ — това изкрещя сестра ми пред нотариуса, а баща ми само стисна челюст и каза: „Не ми викай така тука.“ Марийка стоеше до него с чантата си, все едно е на лекар, не на такова нещо. Аз бях до вратата и ми гореше лицето от срам, от яд, от всичко. Хората отвън сигурно са ни чули.

Майка ми почина преди две години. Рак, бързо стана. От Плевен я карахме в София, по болници, химиотерапии, каквото можахме. Баща ми тогава беше друг човек, или аз така съм си мислела. Седеше при нея, мълчеше, носеше й кисело мляко, защото само това можеше да яде. След погребението обаче все едно нещо му щракна.

Марийка е от нашия вход. Вдовица, живее на третия етаж. Още докато майка ми беше жива, тя уж помагала — носела супа, слизала до аптеката. Аз тогава й бях благодарна. После, няма и шест месеца след като майка ми си отиде, баща ми започна да ходи у тях. После тя у тях. После вече беше постоянно.

„Сам е човекът, какво искате?“ — казваха съседи. Да, сам, ама ние какво сме? Аз имам две деца, брат ми е в Русе, сестра ми е в Ловеч. Не сме му висели на главата всеки ден, вярно е. Работа, кредити, училище, живот. Но звъняхме. Ходехме. Пращахме пари, когато трябваше да се оправя покривът.

Само че баща ми почна да се държи странно. Първо спря да вдига. После като отидем, Марийка отваря: „Любо си почива.“ Любо, моля ти се. Ние цял живот му казваме татко, тя — Любо. Един път отидох с козунак за Великден и той ми каза на вратата: „По-добре се обаждай предварително.“ Аз стоях с козунака като малоумна.

Най-много го понесе Зорница, сестра ми. Тя все искаше да оправи нещата. „Тате, ела у нас в неделя, децата те чакат.“ „Тате, стига сме се сърдили.“ „Тате, Марийка ако иска, и тя да дойде.“ Той все намираше причина. Ту кръвно, ту бил зает, ту му било напрегнато. Накрая й каза по телефона: „Не ме карайте да избирам.“ Ама той вече беше избрал.

Истинският шамар дойде миналия месец. Брат ми случайно разбрал от познат, че баща ми си е правил ново завещание. Не ни каза сам. Ние отидохме и го питахме. Той седна на пейката пред блока и каза: „Да, направих. Това е моя работа.“ Сестра ми веднага избухна: „На нея ли оставяш всичко?“ А той: „Оставям каквото реша.“

После се оказа нещо още по-обидно. Къщата на село — старата в Никополско, дето дядо я строил, дето ние лятото сме спали на двора — нея я оставя на нас тримата. Само нея. Апартамента в Плевен, спестяванията, гаража — на Марийка. Разбирате ли? На нас руините, на нея всичко живо. Къщата е с пукнати стени, дворът е буренясал, данъци се трупат. То е по-скоро разправия, не наследство.

Аз тогава направо му казах: „Защо го правиш? Да ни накажеш ли?“ Той ми отвърна: „Не ви наказвам. Вие си имате животи.“ И това ме побърка. Значи понеже не сме седели до него всяка вечер, вече не сме му деца?

Само че има и друго, което разбрахме по-късно, и там вече ми се обърка всичко. Марийка не била просто алчна, както си мислехме. Синът й имал големи дългове. Бързи кредити, после някакви хора го натискали. Баща ми му бил дал пари два пъти. Ние това не го знаехме. И не само това — преди година баща ми паднал в банята и два часа лежал, докато Марийка не чула виковете и не разбила вратата с домоуправителя. На нас не ни казал. Аз като го чух, ми прилоша. Питах го защо не се е обадил. Той каза: „Щяхте ли да дойдете? Честно.“

И аз… не можах веднага да му отговоря. Защото брат ми е шофьор и все е на път, аз съм на работа до късно в един магазин, мъжът ми е с дископатия, Зорница гледа внуче на свекърва си. Щяхме да се организираме, сигурно. Ама веднага ли? Не знам.

После излезе и още нещо. Майка ми, малко преди да почине, била казала на баща ми: „Не стой сам като куче след мен.“ Това Марийка ни го каза през сълзи, а аз едва не я изядох. „Недей да ми говориш за майка ми.“ Само че после в една нейна стара тетрадка Зорница намери записан телефонът на Марийка и бележка: „Да занесе супа на Любо, ако аз вляза в болница.“ Не знам кога са се сближили тия двете. Не знам и майка ми какво е усещала.

Това обаче не оправя всичко. Баща ми не просто си хвана жена. Той ни отряза. На внуците не звъни за рожден ден. На сина ми миналата година му каза: „Сега не мога да говоря“ и толкова. Как се прощава такова? Марийка може да му е била опора, може и да го е гледала, не споря. Ама ние не сме врагове.

Миналата седмица Зорница пак отиде. Седнала с него на терасата, без скандали. Каза му: „Не искам парите ти. Искам да не умираш, без да сме си казали нещо като хората.“ Той мълчал дълго и накрая казал: „Като ви виждах, все чувствах, че ми броите дните и имота.“ Може би не е прав. Ама ако съм честна, и ние накрая почнахме точно това да правим, защото той ни докара дотам.

Сега не си говорим нормално. Има някакви опити, някакви чатове, едно „Как си“, после пак тишина. Аз още се ядосвам като се сетя за нотариуса и за тая къща на село, дето все едно ни я хвърли като кокал. Обаче вече не ми е толкова лесно да кажа, че всичко е само заради Марийка. Може би тя запълни място, което ние оставихме празно. Може би и той нарочно ни наказа, защото го беше страх да не остане сам. А може и двете.

Не знам. Ако бяхте на мое място, щяхте ли да преглътнете и да търсите баща си пак, или след такова отрязване вече няма смисъл?