Когато синът ми каза да се изнеса от собствения си апартамент

„Мамо, така повече не може. До края на месеца трябва да си намериш друго място.“

Като го каза това Пламен, направо ми причерня. Седях на масата в кухнята, с чай от лайка, след като цяла нощ бях будувала покрай майка му — бившата ми свекърва, която аз гледах в другата стая, защото след инсулта нямаше кой. И синът ми, моето дете, на което съм прехвърлила апартамента преди осем години, ми говори все едно съм квартирантка.

„Какво значи да си намеря друго място? Това е моят дом.“

Снахата ми Деси се обади от плота, без да ме погледне:
„Не е твой, на Пламен е. И не говорим за улицата. Говорим да си подредим живота.“

Е, тогава вече избухнах. Казах неща, които може би не трябваше. Че е влязла на готово. Че ако не бях аз, още щяха да плащат наем в „Люлин“. Че съм дала апартамента, за да са спокойни, да гледат детето, да не се чудят за ипотека. Пламен удари по масата и каза:
„Точно това е проблемът, мамо. Даде го, ама не спря да ни го напомняш нито за ден.“

Много боли такова нещо. Особено като не го очакваш. Аз наистина им го напомнях, няма да лъжа, ама то защото все се чувствах изтикана. Те си живеят, взеха още една стая с усвояване на балкона, детето порасна, а аз от две години спя в хола, защото се прибрах при тях, когато ми откриха проблем със сърцето и лекарят от „Пирогов“ каза да не съм сама известно време. После стана това със свекървата. Другите ѝ деца са в чужбина, само аз останах тук. Как да я зарежа?

И понеже аз я гледах, Деси започна да мърмори, че не можела да влезе в собствената си кухня от лекарства, памперси, чаршафи. И аз я разбирам донякъде. Само че тя не каза това така. Тя каза:
„Аз не съм се омъжила, за да живея в хоспис.“

Това няма как да го преглътна.

После Пламен ме настигна пред блока. Беше запалил цигара, а той от години уж ги е отказал. Вика ми:
„Не става дума само за място. Има дългове.“

Аз първо реших, че ме манипулира. Обаче не. Оказа се, че фирмата, в която работи — някакъв склад край Божурище — им забавяла заплати, после го съкратили. На Деси в детската градина в „Надежда“ ѝ намалили часовете. Имали бърз кредит, после втори, и не ми бяха казали. Защо? „Защото всеки път, като кажем проблем, ти почваш: аз за вас това, аз за вас онова.“

Честно, много се обидих. Но и се стреснах. Защото апартаментът вече е на негово име. Ако има изпълнително дело, ако тръгнат запори, ако стане нещо… Аз уж да им помогна, пък накрая и покривът да иде.

Казах му: „Добре, защо тогава аз трябва да се махам?“

И той мълча, мълча, после каза:
„Защото Деси иска да вземем майка ѝ при нас. И тя е сама след операцията. И защото не можем да гледаме всички.“

Ей това беше моментът, в който направо ми стана смешно от нерви. Значи за мен няма място, ама за нейната майка има. Класика.

Върнах се горе и направих сцена. Казах на Деси, че си избира кръвта. Тя тогава за пръв път се разрева. Не театрално, а направо ѝ се подуха очите. И ми каза:
„Моята майка ми даде 18 хиляди лева тайно миналата година, за да покрием първия кредит. Продаде нивата до Попово. Не ти казахме, защото ти пак щеше да кажеш, че ти си дала повече.“

Това ме шамароса. Аз не знаех. Изобщо.

После излезе и още нещо, което съвсем ме довърши. Апартаментът не бил прехвърлен съвсем „без нищо“. Когато го прехвърляхме при нотариуса, Пламен настоя да има клауза за запазено право на ползване за мен. Аз тогава почти не слушах, бързах, вярвах му, а и адвокат нямаше, защото „ще спестим пари“. Сега се оказа, че аз реално имам право да живея там. Деси не го знаела до скоро, разбрала го, когато ходили за едни документи. И оттам тръгнал големият скандал между тях. Тя се чувствала излъгана, че са градили живот в жилище, което никога няма да е напълно тяхно, докато съм жива. А той крил, защото го било страх, че ако ми каже, ще реша, че ме брои за умряла.

И аз стоя и ги гледам двамата, и за първи път не знаех кого да намразя по-напред. После си казах, че май всички сме се оплели.

След два дни отидох сама при нотариуса да проверя. Да, има право на ползване. Юридически не могат да ме изгонят. Само че какво от това? Да стоя насила в къща, в която снаха ми ме гледа все едно съм шкаф, а синът ми се свива между жена си, мен, баба си, кредитите и детето? Това ли ми е победата?

Накрая направих нещо, което не мислех, че ще направя. Преместих свекървата в частен дом край Банкя. Не е лукс, но е чисто, има сестри. Плаках цяла вечер, защото жената ме е гледала и мен навремето. После се прибрах при моя братовчедка в „Овча купел“ временно. Пламен предложи да ми плаща наем за гарсониера, колкото може. Аз първо отказах, после се съгласих, защото гордостта ми няма да ми плати лекарствата.

С него сега си пишем. Не е същото. С Деси не си говорим почти. Внучката ми ми праща сърца по вайбър и ме пита кога ще дойда да правим мекици. Това най-много ме убива, честно.

И до днес не знам кое ме боли повече — че не ме искаха там, или че аз явно съм давала с едната ръка, а с другата съм държала сметка. От една страна си мисля: като си осигурил дом на детето си, не е ли нормално да очакваш поне да не те изхвърли? От друга — никой не е длъжен да живее с родителя си до безкрай, само защото му е помогнал.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали по право в апартамента, или бихте си тръгнали, дори да знаете, че това може да ви остави сама?