Когато чух името ѝ от стаята на мъжа ми

„Пак ли с нея говориш?“ — това казах още от вратата, без даже да си събуя обувките.

Мъжът ми Ивайло подскочи и направо натисна телефона с длан, все едно е ученик, хванат да преписва. Само това ми трябваше. Синът ни Мартин беше в хола, редеше лего на килима и вдигна глава към нас. Аз направо оставих торбите от Фантастико на пода и казах: „Не ме прави на луда, моля те. Видях името.“

Той стана от масата. „Мая, стига вече. С Галя говорим за работа.“

„В 9 и половина вечерта? За работа? Вайбърът ви гори от работа, така ли?“

Тук вече и аз знам, че звучах истерично, ама не ми пукаше. От два месеца нещо беше различно. Усмихваше се на телефона, излизаше да говори на терасата, беше започнал да си оправя ризите сам, което звучи тъпо, ама който е женен, знае — като почне един мъж изведнъж да се оглежда в огледалото, не е без причина.

Галя я знаех. Работеха заедно в една логистична фирма в Божурище. Разведена, с едно момиченце, много „оправна“, много „земна“. Ивайло все повтаряше: „Галя е свястна, бачка като мъж.“ Аз нищо не казвах, ама помнех.

Той ми каза тихо: „Не пред детето.“

И аз направих най-глупавото — взех телефона от масата, преди да успее да го дръпне. Не знам как го отключих, беше отворен. И видях чат. Не голи снимки, не „обичам те“, нищо такова. Ама пак ми прилоша.

„Ти поне яж нещо.“
„Не мога, пак ме стяга.“
„Ходи на лекар утре, няма да чакаш.“
„Ако не беше ти, не знам какво щях да правя.“
„Пиши ми като стигнеш.“

И едно сърчице. Малко червено, тъпо сърчице след нейното „Благодаря ти“.

„Това работа ли е?“ — му казах и направо му хвърлих телефона.

Той не извика. Това ме влуди още повече. Само каза: „Добре. Ще ти кажа, понеже явно няма да спреш.“

Оказа се, че Галя имала някакви изследвания, съмнение за нещо в гърдата. Не искала да казва на никого, защото бившият ѝ само щял да използва това срещу нея за детето. Ивайло я карал до Онкологията в София два пъти. Веднъж дори казал, че е на извънредна смяна, а всъщност бил с нея.

Тук вече ми стана още по-зле, не по-добре.

„Тоест лъгал си ме, ама за благородна кауза?“

„Лъгах те, защото знаех как ще реагираш.“

„Как да реагирам бе, Иво? Жена ти разбира, че мъжът ѝ кара друга жена по лекари и ѝ праща сърчица.“

Той тогава за първи път повиши тон: „Едно сърце ли ще съсипе всичко? Жената беше в паника!“

„Не сърцето, а това, че не съм аз човекът, на когото казваш.“

Мартин почна да плаче. Тогава млъкнахме.

Същата вечер Ивайло спа на дивана. Аз не мигнах. На сутринта писах на сестра ми Деси и тя, естествено, веднага: „Събирай му багажа. Те така почват.“ Само че нещата не бяха толкова прости. Ако беше хванат с хотел и парфюм, по-лесно щеше да е, колкото и ужасно да звучи. А тука имаше някаква граница, която уж не беше мината, ама пак я усещах, че е мината.

След два дни отидох до работата му. Не се гордея. Чаках пред офиса като някаква луда. Галя излезе с яке и цигара. Познах я от снимките на тиймбилдинги. Казах ѝ: „Трябва да поговорим.“

Тя ме погледна уморено. Не нагло, не победоносно, просто уморено. Отидохме до едно кафе наблизо.

„Спокойно,“ каза ми, „нямам намерение да ти взимам мъжа.“

„Ама ти вече си ми взела спокойствието.“

Тя се засмя сухо. „Мислиш, че на мен ми е кеф?“

После ми каза нещо, което изобщо не очаквах. Че преди три месеца Ивайло получил обаждане от банката за просрочена вноска. Не знаех за никаква просрочена вноска. Оказа се, че от половин година той ѝ давал пари назаем. Първо 300 лева, после 500, после още. Общо към 4 хиляди. За наем, за лекарства на майка ѝ в Плевен, после за адвокат за делото с бившия. Част от парите били от нашата семейна сметка.

Направо ми изтръпнаха ръцете.

„Защо?“ — това само успях да кажа.

Тя сведе очи. „Защото му върнах услуга. Не знаеш, нали?“

Не знаех.

Преди година, когато Ивайло уж беше „в командировка“ във Варна, всъщност бил уволнен за две седмици заради объркан товар и щети. После шефът му го върнал тихо, за да не стане скандал. Само че през тия две седмици аз мислех, че е на работа. Галя била човекът, който му уредил среща с шефа и казала, че грешката не е само негова. Реално му спасила мястото.

Прибрах се вкъщи и не знаех от кое по-напред да се ядосам. Че е крил това. Че е давал пари. Че аз съм брояла стотинки за тока и за курса по английски на Мартин, а той е спасявал друга.

Като се прибра, не му дадох даже да седне.

„Колко пари си дал?“

Той ме погледна и разбрах, че Галя е казала.

„Щях да ти кажа.“

„Кога? Като ни запорират сметката ли?“

„Няма запор, стига.“

„Колко?“

„Три хиляди и осемстотин.“

Направо ми причерня. „От нашите пари?“

„И от моите аванси.“

„Ние имаме отделни пари само на приказки, Иво!“

Той тогава седна и си хвана главата. За пръв път изглеждаше не като виновен, а като смачкан. Каза ми, че след като Галя му помогнала да не остане без работа, се чувствал длъжен. После разбрала за изследванията, за майка ѝ, за делото. Искал само „да върне жеста“. И да, харесвало му, че тя го търси, че му има доверие. Това го каза сам. „Не съм спал с нея. Но ми харесваше, че съм важен за някого.“

Е това ме удари най-много. Защото аз какво съм? Съквартирантка? Майка на детето? Жена за сметки?

После, понеже явно нямаше достатъчно унижение, излезе и друго. Преди година, когато аз останах без работа за три месеца след като затвориха магазина в мола, бях дръпната, все недоволна, все уморена. Той казваше, че тогава вкъщи не можело да се диша. Може и да е прав. Само че вместо да ми го каже както трябва, отишъл да го говори с друга жена.

Не го изгоних. И това ме яде. Пратих Мартин у майка ми в Надежда за уикенда и два дни говорихме, карахме се, млъквахме. Накрая Ивайло преведе останалите ни пари в моя сметка, обади се пред мен на Галя и ѝ каза, че повече няма да ѝ помага и да му пише само по работа. Тя не прави сцени. Само каза: „Разбирам. Съжалявам.“ И затвори.

Оттогава минаха две седмици. Живеем си в същия апартамент в Люлин, правим закуски, водим детето на градина, уж нормално. Само че аз вече все слушам като му вибрира телефонът. И той го знае. Понякога ми го оставя нарочно на масата. Това не ме успокоява, даже ме дразни.

Чудя се кое е по-лошо — че не е имало „истинска“ изневяра, а нещо мъгляво, дето не можеш да го хванеш, или че точно такова нещо може да разбие всичко. Защото той не ме предаде по най-лесния начин, а по онзи гадния, при който може и да твърди, че не е направил нищо. А аз не мога да реша дали преувеличавам, или просто съм последната, която е разбрала какво става в собствения ѝ брак.

Още съм при него, ама не знам дали съм с него както преди. Вие какво бихте направили на мое място — може ли такова счупено доверие изобщо да се оправи, или само се замита заради детето и сметките?