Когато сестра ми поиска да се върна у дома, а аз разбрах, че пак ще изчезна като човек

„Ако сега си тръгнеш, повече не ми се обаждай.“

Това ми го каза сестра ми Мария на площадката пред апартамента на майка ми в „Люлин“, с торба лекарства в едната ръка и ключовете в другата. Гледаше ме така, все едно аз съм най-голямата мръсница на света. Майка ми беше вътре, легнала на дивана, след втория инсулт, и се чуваше телевизорът от хола. Аз държах една папка от ТЕЛК, епикриза от „Пирогов“ и бележка от личната, и честно, ръцете ми трепереха.

Казах й:
— Не мога повече, Миме. Не е въпрос, че не искам. Не мога.

Тя се изсмя гадно.
— Можеш. Просто не ти изнася. Удобно ти е в Пловдив, на квартира, с твоя живот.

„Твоя живот.“ Така го каза, все едно ми е някаква прищявка. Аз съм на 39, работя в счетоводна кантора до „Сточна гара“, не по кафета и екскурзии. От две години ходя София–Пловдив като луда, взимам отпуски, неплатен, болничен, каквото стане. Бившият ми мъж плаща издръжка когато се сети, синът ми е в седми клас, и аз трябва и за него да мисля. А при майка ми всичко беше станало 24 часа дежурство — памперси, храна, рехабилитатор, рецепти, нощем става, бърка газовите копчета, звъни на съседката в три сутринта.

— Ти си безсърдечна — каза Мария. — Аз имам магазин, имам мъж, имам дете студентка. Не мога да зарежа всичко.
— А аз мога, така ли?
— Ти поне си сама.

Това „сама“ ме удари най-много. Да, сама съм. Щото когато бях на 28 и майка ми счупи крак, аз се върнах за „малко“. После баща ми се разболя. После Мария забременя трудно и „нямаше как“. После минаха шест години, в които аз не живях, а обслужвах. И като се измъкнах най-накрая в Пловдив с детето, пак същото.

Влязох вътре да се сбогувам с майка ми. Тя ме погледна и каза:
— Нели, не ме оставяй с нея.

Замръзнах.
— Какво значи „с нея“? Това ти е дъщеря.

Майка ми обърна глава към стената.
— Тя все за апартамента говори.

Мария нахлу след мен.
— Естествено, че ще говоря! Трябва да се оправят нещата, не сме безсмъртни.
— Какви неща? — питам.
— Да ми прехвърли нейната част от вилата в Банкя, пък аз ще поема гледачка и ремонт на банята тук.

Аз въобще не знаех, че има такива разговори. Мислех, че вилата още е съсобствена след баща ни и не пипаме нищо. Майка ми започна да плаче, тихо, без звук. И понеже вече всичко ми беше дошло до гуша, избухнах.

— Значи затова ли е цялото бързане? Да подпише нещо, докато е зле?
— Млъкни! — извика Мария. — Аз две години плащам лекарства, памперси, санитарни материали. Ти знаеш ли колко струва една жена да идва по два часа? Знаеш ли колко пъти съм затваряла магазина?
— А аз знаеш ли колко заплати изгубих?
— Ама ти все си жертва, бе!

Съседката леля Ваня отвори вратата да види какво става. Срам, ужас. Спрях. Взех си чантата и си тръгнах. На другия ден бях в Пловдив и си казах, че този път край.

Само че след три дни ми звънна нотариус. Истински нотариус, не измама. Търсел ме за отказ от наследство от страна на майка ми в полза на Мария по някакъв стар имотен въпрос. Казах, че не разбирам. Той замълча и после каза:
— Госпожо, майка ви е идвала преди година с предварително пълномощно, но тогава не е била в състояние да подпише. Сега сестра ви пита дали има вариант с медицинско.

Тук вече ми причерня. Обадих се на Мария и направо я нарекох каква ли не. Тя първо крещя, после затвори. Вечерта ми прати снимки — фактури, касови бележки, банкови преводи, разписки от заем. Оказа се, че магазинът й от месеци е на загуба, мъжът й има запор от НАП, а тя била взела бърз кредит, за да плати частна рехабилитация на майка ни. Не защото е светица, а защото майка ми не искала „чужди хора“ вкъщи и приемала само нея.

После дойде истинският шамар. Леля ми от „Надежда“, сестрата на баща ми, ми каза нещо, което не знаех. Когато преди години се върнах да гледам нашите, баща ми бил направил влог на мое име. „За Нели, че си съсипва живота покрай нас“, така бил казал. Майка ми после го закрила след смъртта му и дала парите на Мария за първоначална вноска за магазина. „Щото тя е семейна, а ти все ще се оправиш“, били думите й.

Като го чух, не можех да говоря. Всичките години, в които се чудех защо за Мария винаги се намира начин, а аз все трябва да разбирам. И в същото време гледам снимките с дълговете й и май и тя не е живяла кой знае колко добре.

Отидох пак в София. Седнахме трите в кухнята. Майка ми беше посърнала, Мария не ме гледаше.
— Няма да подпише нищо — казах. — Нито вила, нито апартамент, нито пълномощни.
— Добре — каза Мария. — А ти какво предлагаш?

Това беше гадното. Че аз имах моралното възмущение, ама нямах решение. Не можех да взема майка ми в Пловдив — хазяйката ми забрани болен човек в апартамента, а и асансьорът ни постоянно не работи. Дом не искахме, майка ми направо изпадаше в ужас само като чуе. Гледачка цял ден струваше пари, които никоя от нас реално нямаше.

Накрая предложих да продадем вилата и с тези пари да се плаща грижа за майка ми, без прехвърляния и схеми. Мария скочи:
— Тази вила е всичко, което остана от тате.
— А майка ни какво е, Миме? Мебел ли е?

Майка ми тогава каза нещо, което още ми бучи в главата:
— Не продавайте. По-добре мен ме дайте в дом.

Мария ревна. Аз също, макар че се държах. Защото изведнъж ми стана ясно, че тя не се бори само за имот. Бори се да не изчезне всичко, което нашите са градили. А аз се борех да не изчезна аз. И двете бяхме прави и двете бяхме ужасни.

В крайна сметка не я дадохме в дом веднага. Намерихме жена от „Овча купел“ по препоръка, идва по осем часа. Аз поемам половината, Мария другата половина, а вилата засега остава. Само че аз казах ясно, че няма да се връщам да живея там и да ставам пак дежурната дъщеря. Мария още ми е сърдита. Майка ми ту ме моли, ту ми мълчи. Синът ми пък веднъж каза: „Мамо, като идеш там, все едно те няма.“ И много ме заболя, защото е прав.

Не знам дали постъпих силно или егоистично. Знам само, че ако пак се бях върнала, щях съвсем да се изгубя. А в същото време си лягам с мисълта, че майка ми е болна, а аз не съм до нея.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли избрали себе си, или бихте се върнали, за да има мир в семейството?