След онази нощ, в която детето ми посиня, събрах една чанта и си тръгнах от мъжа си

„Няма да я викаш тука, чу ли ме? Няма да ми се разпорежда в къщата ти майка!“

Това ми го изсъска Петьо в кухнята, докато държах Дани на ръце и тя ревеше вече не знам кой час. Аз бях по нощница, с мазна коса, с мляко по тениската, не бях спала нормално от седмици. Само го гледах и викам: „Не да ми се разпорежда, бе, Петьо. Да помогне. Да се изкъпя поне като човек.“

Той тресна чашата в мивката и каза: „Ще се оправим сами. Всички се оправят. Майка ти само ще дойде да ме гледа накриво и после на целия вход ще знае как живеем.“

Живеехме в двустаен в „Люлин“, негов, купен уж с помощ от родителите му и кредит. Аз съм в майчинство, той работи във фирма за дограма в Божурище. Откакто родих, все ми повтаряше, че не иска „външни хора“ у нас. Външни хора. За моята майка говорим, която живее в „Надежда“ и цял живот е бачкала като санитарка в „Пирогов“. Не е жена, дето ще седне да те командва за цвета на пердетата.

Ама аз в началото си мълчах. Честно. Не ми се караше. Като се почне едно: „Ти все на майка си държиш“, „Още ли не си се отделила“, „Сега вече сме семейство ние тримата“. И аз си казвах, добре, може би е прав, може би трябва сами. Само че това „сами“ значеше аз сама.

Той тръгваше в 7 без нещо, връщаше се към 7 вечерта. Уморен, ок, разбирам. Но като влезе, първо телефон, после баня, после вечеря. Ако Дани ревне, ми я подаваше след две минути: „Не знам какво й е.“ През нощта се обръщаше на другата страна. Един път му казах: „Може ли да я вземеш малко, че ми се вие свят.“ А той: „И аз работя, Наде.“

Майка ми звънеше всеки ден. „Да дойда да сготвя? Да изпера? Да полюлея детето да поспиш?“ И аз все: „Не, мамо, Петьо не иска.“ По едно време тя млъкна. Само казваше: „Добре. Ти кажи, ако стане зор.“ И аз се дразнех даже. Че какво да каже? Да дойде насила ли?

После почнах да правя грешки. Забравях шишета недоизмити. Слагах телефона в хладилника. Един ден загрях супа и заспах права до котлона. Събуди ме Дани, че се задави от рев. Краката ми трепереха. Казах на Петьо вечерта: „Не съм добре. Не издържам.“ А той вика: „Всички майки минават през това. Не се филмирай.“

Най-гадното е, че понякога беше мил. Носеше памперси, купи ми кафе от „Фантастико“, галеше малката. И аз пак си виках, айде, не е лош човек, просто е напрегнат. Само че после пак: „Майка ти няма работа тук.“

Причината, която ми даваше, беше една и съща — че тя не го харесвала. И честно, майка ми наистина не го харесва особено. Не го е крила. Още преди сватбата ми каза: „Това момче много обича да нарежда.“ Аз се разсърдих тогава. После обаче почнах да чувам същото и в главата си.

Преди две седмици стана най-страшното. Дани беше на два месеца и нещо. От няколко дни беше хремава, педиатърката ни от 15 ДКЦ каза да следим, да промиваме нослето. През нощта обаче изведнъж почна да диша странно, на тласъци, и за секунда… аз още не мога да го забравя… устните й станаха синкави.

Побърках се. Крещя: „Петьо! Ставай!“ Той скочи, аз треперя, не мога да набера 112 от първия път. Отидохме в „Пирогов“ с такси, защото той в паниката каза, че няма да чакаме линейка. Аз бях по анцуг и чехли. В спешното ме питат разни неща, аз само плача и повтарям: „Не знам, не знам.“

И там, в коридора, кой се появява? Майка ми. С яке нахвърлено върху униформата. Аз я гледам като ударена: „Ти откъде…“ Тя само вика: „Петьо ми звънна.“

Това ме закова. Той на нея можел да звъни, когато стане страшно. Да дойде посред нощ, да ни оправя. Но вкъщи не можела да стъпи.

Дани, слава Богу, се оправи. Казаха, че е тежък пристъп от запушване и че сме реагирали навреме. Не я приеха, но ни държаха часове. Майка ми беше до мен, носи вода, говори с лекарите, защото аз изобщо не можех да мисля. Петьо мълча почти през цялото време.

На връщане в таксито му казах: „Значи можеш да й звъниш, като ти е удобно?“ Той първо нищо. После: „Ами нямаше на кого.“

„На кого? На мен не ми даваш да разчитам на нея, ама ти можеш?“

Тогава той се развика: „Защото твоята майка само чака да се проваля! Само това чака!“

Прибрахме се и стана страшен скандал. Аз за пръв път му креснах истински. Той вика, че откакто съм родила, съм станала друга, че все недоволствам, че го изкарвам чудовище. Аз му казах, че ме е оставил сама до побъркване. И тогава той каза нещо, дето обърна всичко.

„Ти поне имаш майка. Аз нямах никого.“

И почна едно… не плач, ама такова преглъщане. Каза ми, че като е бил малък, неговият баща изчезвал с месеци, а майка му ходела по къщи да чисти и го мъкнела при разни лели. Че мразел чужди хора у дома, мразел някой да му пипа нещата, мразел чувството, че не се справя като мъж. Че неговата майка му повтаряла: „Който пусне тъщата у вас, свършено е.“

Аз го слушам и… да, стана ми жал. Обаче в същото време си викам, добре, и? Това на мен как ми помага, като не мога да си измия зъбите от умора? Детето ми да не поема въздух заради неговите травми ли?

На другия ден му казах спокойно: „Или майка ми ще идва, когато имам нужда, или аз отивам при нея за известно време.“ Той ме погледна и каза: „Ако излезеш от тая врата с детето, не се връщай да ми редиш условия.“

Може би го каза от яд. Може би е чакал да се огъна пак. Само че аз не се огънах. Обадих се на майка ми. Тя не пита нищо. Само: „Слизам след 20 минути.“

Събрах една чанта за Дани, една за мен. Когато майка ми дойде, Петьо стоеше в хола и гледаше в телевизора без звук. Тя тихо каза: „Хайде, Наде.“ Той не я погледна даже. Аз на вратата се обърнах и му викам: „Не ти взимам детето. Тръгвам си, защото вече ме е страх как живеем.“ Тогава той само каза: „Накарай я да не се меси поне сега.“

От седем дни съм у майка ми в „Надежда“. Спя по малко, но поне спя. Тя ми прави супа, държи Дани да се изкъпя, да изляза до аптеката, до кварталния магазин, да подишам. Петьо звъни. Един ден е мил: „Прибирайте се, ще се оправим.“ На другия: „Настройват те срещу мен.“ Свекърва ми се обади да каже, че разбивам семейството заради инат на майка ми. Майка ми пък каза: „Ако се върнеш без промяна, пак ще стигнете дотук.“

И двете сигурно са прави за нещо. И той сигурно не е чудовище. Обича Дани, това го знам. Само че в момента аз не мога да мисля за неговата гордост повече, отколкото за детето си. Ако трябва да избирам между мир вкъщи и това да не съм сама до припадък, избирам второто.

Сега се чудя дали да му дам още един шанс, но само ако приеме помощ и спре да ми забранява кой да влиза в живота ми. Иначе няма как. Аз вече видях докъде стигнахме. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли се върнали при такъв човек, ако обещае, че ще се промени?