Когато мъжът ми каза „аз и без това нищо не правя правилно“, а аз вече държах куфара

„Ако затвориш тоя куфар, значи наистина си тръгваш, така ли?“

Това ми каза Стефан от вратата на хола, без да вика, без нищо. Даже това ме вбеси повече. Аз тъкмо бях натъпкала два панталона, зарядното и едно яке, и му казах: „Не знам. Може. Ти изобщо виждаш ли ме в тоя апартамент?“

Той само въздъхна и вика: „Пак почваме.“

Точно това беше проблемът. За него „пак почваме“, а за мен то никога не беше свършвало.

Живеем в Пловдив, в двустаен в Тракия, на изплащане. Аз съм в регистратура в ДКЦ-то до нас, той кара бус за една фирма за санитарни материали. Не сме някакви богати, не сме и пропаднали. Имаме дъщеря на 9, Лора. Уроци, тренировки, бележки от училище, сметки, покупки от Кауфланд, пералня, готвене, майка му, моята майка, всичко си върви. Отстрани сигурно изглежда нормално.

Само че аз от месеци живеех все едно съм квартирантка, дето поддържа чужд живот. Ставам първа, правя закуска, събуждам Лора, търся чорапи, пиша в групата на класа, отивам на работа, връщам се, минавам през Фантастико или пазара, готвя, пера, питам кой си е платил тока, кой ще вземе детето от английски. А Стефан беше… там. Не че не носеше пари. Носеше. Не че не правеше нищо. Понякога пускаше прахосмукачка, вземаше хляб, сменяше крушки, караше Лора на танци, ако му кажа. Ама все трябваше да му кажа.

И не е само работата. Прибира се, сяда, телефонът в ръка. Аз говоря нещо, той „мхм“. Лора му показва рисунка, той „супер, тате“. Майка ми беше в болница март месец, аз направо се скъсах да тичам между УМБАЛ „Свети Георги“, работа и вкъщи. Тогава той ми каза: „Кажи какво трябва да направя.“ Аз му казах: „Не искам да ти казвам. Искам сам да се сетиш.“ И той се затвори.

После почна да спи на дивана уж защото хъркал и ме будел. После вече си беше нормално. Аз в спалнята, той в хола. Лора един ден пита: „Вие с тати скарани ли сте?“ И аз викам: „Не, бе, просто така ни е удобно.“ И още като го казах, ми стана гадно.

Та оная вечер с куфара не беше заради едно нещо. Беше заради месеци. Само че искрата беше глупава. Бях оставила бележка да плати водата през ePay, защото аз бях на втора смяна. Връщам се и намирам известие, че има просрочие. Казах му: „Поне това можеше ли?“ А той: „Забравих.“ И аз избухнах. Не за водата, ясно.

„Забрави водата, забрави, че Лора има родителска, забрави, че майка ти трябваше да я заведеш на кардиолог, забрави и че аз съм човек!“

Той се дръпна назад и каза тихо: „Аз и без това нищо не правя правилно.“

Мразя това изречение. Направо ми иде да счупя нещо. Защото разговорът свършва там и излиза, че аз съм някаква луда, дето само недоволства.

Казах му: „Точно. За теб е по-лесно да се направиш на обиден, отколкото да участваш.“ И извадих куфара.

Тогава Лора излезе от стаята. Беше чула всичко. Само стоеше по пижама и стискаше едно плюшено куче. Стефан веднага млъкна. Аз също. Тя ме пита: „Мамо, ти къде отиваш?“

И това ме удари. Не знаех какво да кажа. Ако кажа „никъде“, лъжа. Ако кажа „при баба“, пак е ужасно. Стефан я взе при него и каза: „Никъде няма да ходи сега. Айде, в стаята.“

После, като я приспа, не знам как стана, ама за първи път от много време седнахме на масата без телевизор. Аз още треперех от яд. Той си въртеше чашата с вода и накрая каза: „Ти наистина ли мислиш, че не ми пука?“

„Как да не мисля?“

Тогава той ми каза нещо, което не знаех. От февруари фирмата му била закъсала. Не им плащали навреме, шефът ги мотал, на два пъти взел заем от братовчед си, за да покрие вноската по кредита. Не ми казал, защото знаел, че майка ми е болна, и не искал „още и това“ да ми сложи. Аз го гледах и първата ми реакция беше: „И затова ли не можа да говориш с мен?“ А той: „Кога? Ти като се прибереш, или си ядосана, или тичаш за нещо, или заспиваш седнала.“

Това ме засегна, защото беше вярно и не беше вярно. Казах му: „Значи виновна съм, че съм уморена?“

Той: „Не. Ама ти отдавна реши, че аз съм проблемът, преди да ме чуеш.“

После излезе и друго. Лора била казала на него, не на мен, че когато се караме, я боли коремът преди училище. И той затова я водел сутрин понякога уж заради работа, а всъщност за да я успокоява. Аз това не го знаех. Направо ми прилоша. Толкова се бях вкопчила в това кой какво не прави, че изобщо не бях видяла детето как го преживява.

И пак, това не изтрива всичко. Питах го направо: „Добре, а защо спиш в хола? Защо не ме докосваш? Защо с мен говориш като с колежка?“

Той мълча много. После каза: „Защото каквото и да направя, имам чувството, че ще е грешно. И защото…“ Замълча. „И защото миналото лято ти каза на сестра си по телефона, че ако не беше Лора, може би отдавна щеше да си тръгнеш.“

Бях забравила. Или по-скоро не мислех, че е чул. Бях го казала след една друга тъпа караница, от яд, в кухнята, докато миех чинии. Той явно е бил в коридора. И го е носил цяла година.

Тогава ми стана ясно, че не само аз съм се чувствала сама в тоя дом. Само че неговото самосъжаление пак ме дразнеше. Казах му: „Добре, чул си го. А ти какво направи? Отдръпна се още повече. Наказа ме с тишина.“

Той удари по масата, не силно, но за първи път така. „Не съм те наказвал. Опитвах се да не ти тежа повече.“

Ей това изречение направо ме довърши. Защото аз цяла година викам „бъди до мен“, а той го е разбирал като „махни се, че ми пречиш“. Пълна каша.

На другия ден не отидох при майка ми в Кършияка, не си тръгнах. Отидохме двамата до едно семейно консултиране в Медицинския университет център, което колежка ми препоръча. Само веднъж засега. Не беше чудо. Даже половината време ми идеше да стана и да си ходя, като го слушах как говори все едно е жертва. Ама и аз сигурно звуча така отстрани.

Сега сме в някакво странно положение. Не сме се разделили. Не сме и „оправени“. Спим пак в една стая, ама понякога пак мълчим с часове. Направихме списък кой какво поема вкъщи, което ми е супер тъпо, все едно сме съквартиранти, ама поне има нещо ясно. Той почна да ми казва, като няма пари или нещо на работа. Аз се опитвам да не говоря с нападение още от вратата. Не винаги ми се получава.

Най-много ме гложди това дали изобщо може да се върне близост, ако толкова време сте свикнали да живеете един до друг, а не заедно. Аз още не знам. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали да се борите, или щяхте да приемете, че когато отчуждението стане навик, после вече е късно?