Ключът в чуждия джоб

„Защо й пращаш пари, бе, Иво?“

Това му казах, докато държах телефона му в кухнята и ръцете ми трепереха. Беше шест и нещо сутринта, аз правех сандвичи за училище на малкия, а на екрана излезе известие от банка ДСК. Превод. Пак. Към някаква Десислава П.

Иво замръзна на вратата. Даже не си събу обувките.

„Остави телефона.“

„Няма да го оставя. Коя е тая?“

Той първо каза: „Колежка е.“ После: „Има проблем.“ После: „Не е това, което си мислиш.“

Е, като чуя това, направо побеснявам. Седемнайсет години сме заедно. Живеем в двустаен в „Люлин“, който още изплащаме. Аз работя на каса в „Фантастико“, той е техник в една фирма за климатици. Не сме някакви хора с тайни животи. Или поне така съм мислела.

„Колко време ме правиш на глупачка?“

„Не те правя на нищо.“

„Пращаш пари на жена и ми викаш да си гледам работата?“

Тук вече синът ни Митко излезе по пижама и застана на вратата. Само това липсваше.

После, естествено, стана мазало. Иво не отиде на работа. Аз звъннах на майка ми да вземе Митко за училище. Рев, тръшкане, едни „кажи ми истината“, едни „нямам сили“. Накрая той седна и каза:

„Имам дъщеря.“

Аз честно казано се засмях. Такъв смях, дето не е смях.

„Моля?“

„От преди теб. Не съм знаел със сигурност. Деси ми писа преди два месеца. Момичето е на деветнайсет. Казва се Нели.“

В тоя момент ми олекна и ми стана още по-зле едновременно. Значи не е любовница. Ама значи е лъжа, влачена с години, и чуждо дете, и пари, които изчезват, докато аз смятам за тока.

„И изведнъж реши да ставаш баща?“

„Не изведнъж. Направих тест.“

„Кога?“

„Миналия месец.“

Тук вече не издържах. „Миналия месец?! И аз кога щях да разбера? Като я доведеш у нас за Коледа ли?“

Той само ме гледаше. После каза едно нещо, дето още ми кънти:

„Щях да ти кажа, като измисля как. Ти не понасяш такива неща.“

Все едно проблемът е, че аз не ги понасям.

Изнесох се за три дни при майка ми в „Надежда“. Не можех да го гледам. Майка ми, разбира се, веднага: „Такъв мъж се гони. Днес пари на едната, утре апартамента на другата.“ Брат ми беше по-практичен: „Виж какво точно става, преди да палиш всичко.“

И точно той се оказа прав. Защото после Нели сама ми писа във Viber.

„Госпожо Мария, не знам дали е редно, но искам да знаете, че не искам да ви взимам нищо.“

Госпожо Мария. Направо ми призля. Обаче се видяхме. В едно кафе до НДК. Отидох с идеята да я намразя. Да я видя каква е, що е.

Дойде едно слабо момиче с износени маратонки и папка документи. Не някаква нахална. Не и хитра, както си представях.

„Майка ми е болна“, каза. „Има онкологично. Той ми помага за изследванията. Аз не съм го търсила за пари първоначално. Исках само да знае.“

„Защо точно сега?“ я питам.

Тя се поколеба и ми подаде лист. ДНК тест. После епикриза на майка й от „Царица Йоанна“. После нещо, дето направо ме удари в корема — стари разпечатани съобщения между Иво и майка й. От преди двайсет години. Той е знаел, че тя е бременна. Не бил сигурен, да. Ама е знаел.

Като се прибрах, метнах листовете на масата.

„Ти ми каза, че не си знаел.“

Той пребледня. „Не знаех сигурно.“

„Ама си знаел достатъчно, за да изчезнеш?“

Тук за първи път се развика той. Истински.

„Бях на двайсет и три! Баща ми тъкмо беше получил инсулт, майка ми чистеше входове, аз бачках каквото падне! Тя ми каза, че ще се оправи и да не я търся!“

„И ти много удобно не си я търсил.“

„Да! Удобно! Щото ме беше страх! Доволна ли си?“

Това беше най-честното нещо, което ми каза.

После излезе и друго. През последните месеци Иво не само е пращал пари. Беше взел бърз кредит без да ми каже. Две хиляди и осемстотин лева. За лечението на майката на Нели и за общежитие на момичето, защото е приета да учи в Пловдив.

Тогава направо ми причерня. Не заради самите пари само. А защото ние се чудехме дали да спрем английския на Митко тази година. Аз си кърпя якето трета зима. А той геройства тайно.

„Нашият син по-малко ли ти е син?“ му казах.

„Не ми говори така.“

„Как да ти говоря? Ти реши сам кое дете да спасяваш и кое да почака.“

Той седна и се хвана за главата. „Не съм искал да избирам. Закъснях веднъж в живота си. Не можех пак.“

И ето тук всичко се обърка за мен. Защото да, предаде ме. Лъга ме в очите. Взе кредит зад гърба ми. Разклати къщата ни. Ама като видях Нели… и като си представих, че ако Митко някой ден остане така — някъде, на вратата на чужд човек, с папка документи — не можах да я сложа в графа „виновна“.

Най-лошото беше, че Митко чу неща, които не трябваше. Разбра, че има сестра. Пита ме: „Тате нас ще ни остави ли?“ Какво да му кажа? Че не знам? Че и аз това се питам, ама по друг начин — не дали ще си тръгне физически, а дали вече не си е тръгнал от нас, когато е започнал да живее двоен живот в главата си.

Сега Иво е при братовчед си в „Обеля“ от седмица. Не сме се разделили официално. Не сме и заедно както преди. Плащаме си вноската, аз ходя на работа, детето е на лагер за няколко дни и вкъщи е страшно тихо. Иво иска да говорим. Казва, че ще поеме кредита сам, че иска да запознае Митко с Нели, че не иска да губи никого. Аз пък се чудя има ли изобщо връщане от такова нещо. Защото проблемът вече не е само онова момиче или парите. Проблемът е, че човекът до мен е решил сам кое е истина за мен и кое не трябва да знам.

И все пак… не мога да кажа, че е чудовище. Понякога даже ми е жал за него, после се ядосвам, че ми е жал. Много е объркано. Ако бяхте на мое място, бихте ли опитали да съберете пак такъв брак, или веднъж счупи ли се доверието, край?