Когато най-много имах нужда от него, мъжът ми си тръгна

„Аз повече така не мога, Деси.“

Това ми каза мъжът ми Иво на кухненската маса, докато до мен стоеше пликът от аптеката, а вътре — лекарства на майка ми за почти двеста лева. Беше февруари, студено, парното в панелката в „Тракия“ едва креташе, а аз току-що се бях върнала от Онкодиспансера с нея. И честно, в първия момент даже не разбрах какво ми говори.

„Как не можеш? Пари ли няма? Ще измислим нещо.“

Той стана, почна да си търка челото и вика: „Не е само за парите. Не мога вече с твоята майка, с болниците, с караниците, с това напрежение. Прибирам се и тук е все едно… не знам… все едно не живея у дома.“

Направо ми причерня. Майка ми тогава беше след операция, живееше при нас, защото не можеше сама. Аз работех на каса в „Била“, смените ми бяха леш, а вечер я вдигах до тоалетна, миех, готвех, после ставах в 5:30. И той точно тогава ми каза, че си тръгва.

„Сега ли намери? Сега? Когато сме до шия в…“

„Не си тръгвам завинаги“, каза. „Трябва ми въздух.“

Само че като един мъж си събере два сака и си остави халката на шкафа в коридора, не ми обяснявайте за въздух.

След това стана грозно. Сестра ми Милена ми помагаше с майка ми и направо полудя, като разбра.

„Казах ти аз, че Иво е мекушав. На хубавото е лесно.“

Аз и без това бях на ръба. Блокирах му номера за два дни. После го отпуших, защото имахме кредит за пералнята и трябваше да се плаща. Той пращаше пари, да, не е спирал съвсем. Не много, ама пращаше. Само че не идваше. Пишеше: „Как е майка ти?“ И това ме вбесяваше още повече.

Майка ми, между другото, не го защити, ама и не го оплю. Един ден ми каза: „Ти не виждаш какво правеше това момче последните месеци. И него го пречупи.“

Аз тогава направо избухнах.

„Мамо, моля ти се. Мен кой ме жали?“

Тя замълча. После само каза: „Тебе никой не може да те жали, защото не даваш.“

Много се ядосах, ама думите ѝ ми заседнаха.

Минаха почти осем месеца. Майка ми почина през октомври. Даже това не мога да го напиша както трябва. Просто… стана. Последните две седмици бяха ад. Иво дойде на погребението. Стоеше накрая, с тъмно яке, отслабнал, и изобщо не смееше да ме погледне. След това само каза: „Съжалявам за всичко.“

Аз му отвърнах: „За кое по-точно?“

Той нищо не каза.

После излезе друго. Не от него, разбира се. От жена му на братовчед му, случайно, на помен. Така стават тия работи. Тя ми вика: „Добре, че сега сте по-добре с Иво.“ Аз я гледам. „Кое по-добре?“ И тя пребледня.

Оказа се, че докато аз мислех, че той просто е избягал, човекът е бил на антидепресанти и е ходил при психиатър в ДКЦ-то до Сточна гара. Бил направил паник атака на работа, в сервиза, и шефът му казал да си вземе болничен. Не ми беше казал. На никого почти.

Като го чух това, първо ми стана гадно. После още по-гадно, защото си спомних разни неща — как седеше нощем на терасата, как по цяла вечер пушеше, как веднъж ми каза: „Имам чувството, че ако вляза в асансьора, няма да мога да изляза.“ Аз му отвърнах тогава: „Стига си се филмирал, всички сме зле.“ Да, казах го.

Срещнахме се след няколко дни в едно кафе до Пощата. Той дойде по-рано. Изглеждаше ужасно притеснен.

„Защо не ми каза?“ го питах.

„Защото ти беше заета да спасяваш майка си, Деси. Как да седна и да ти кажа: между другото, и аз се разпадам?“

„А, значи решението беше да ме оставиш сама?“

„Не исках да те оставям. Исках да не се срина пред вас. Почнах да се плаша от самия себе си.“

„Ама ти точно това направи.“

Той кимна. „Знам.“

И точно когато си мислех, че това е цялата истина, дойде още едно. Имало и друга жена. Не голяма любов, не втори живот, не кой знае какво. Колежка на брат му го била приютила за две седмици в „Люлин“, защото той не искал да е при техните в Перник. После спал с нея няколко пъти.

Това вече ме довърши.

„Значи хем си бил зле, хем си намери време и за това?“

Той се разплака. Никога не бях виждала Иво да плаче така. Каза: „Не я обичам. Беше отвратително. Просто исках да не мисля.“

„Е, честито, сигурно много ти е помогнало.“

Знам, че звуча гадно, ама какво да кажа? Да го прегърна ли?

Оттогава минаха три месеца. Не сме се събрали. Виждаме се понякога, говорим. Той твърди, че иска да поправи нещата, че тогава е бил на дъното, че не търси оправдание. Праща ми пари редовно, даже помогна да оправим документите за наследството на майка ми, защото апартаментът е на мен и Милена и там също стана мазало. Милена, естествено, е категорична.

„Тоя ако го върнеш, не ми се обаждай после да ревеш.“

А аз… не знам. Има дни, в които си казвам, че човек в криза прави ужасни неща и че може би, ако беше дошъл и ми беше казал честно „Помогни ми“, всичко щеше да е друго. Има и дни, в които направо ме стяга гърлото като си спомня как носех майка ми на ръце почти, а той някъде в „Люлин“ се криеше и спеше с друга.

Най-гадното е, че не мога да го намразя докрай. А не мога и да му простя както си му е редът, ако изобщо има такова нещо. Все едно ако простя, ще излезе, че това, което ми причини, не е било чак толкова страшно. А то беше. Обаче и той явно не е бил просто „егоистът, който избяга“, както го изкарах в началото.

Сега съм сама, справям се, даже май за първи път от много време не чакам някой да ме спасява. Но още се чудя дали това да си пазя себе си значи задължително да затворя вратата завинаги.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили такова предателство, ако знаете, че човекът също е бил в тежка криза, или това не променя нищо?