Разбрах, че баща ми не ми е баща, точно когато искаха да продадем апартамента

„Няма да подпиша, казах ти!“ — треснах папката с документите върху шкафа в коридора и снимката от абитуриентския ми бал падна на земята.

Майка ми се наведе да я вдигне, ама ръцете й трепереха.

„Петя, стига си правила сцени. Купувачите чакат, капарото е взето.“

„Ти си взела капаро, не аз. Това е и моят апартамент.“

Всъщност апартаментът беше на баща ми. Или поне така мислех до оня ден. Двустаен в „Люлин 7“, старо строителство, нищо особено, ама след като той получи инсулт миналата година и остана на легло, аз почнах да ходя след работа да го обръщам, да му нося лекарства, да споря с личната лекарка, да чакам по опашки в НОИ за ТЕЛК документи. Майка ми е с болни колене, брат ми Митко е в Пловдив и все е „много зает“. И сега изведнъж — продаваме апартамента, за да го местим в частен дом край Банкя, защото у дома вече „не можело“.

Аз не бях съгласна. Не заради апартамента само. А защото имах чувството, че го изнасят като стар шкаф.

„Дом ли? Той цял живот се е трепал за тоя дом!“ виках аз.

Майка ми седна на табуретката и каза тихо:

„Тоя дом не е негов, Петя.“

Помислих, че нещо не чувам както трябва.

„Какво значи не е негов?“

Тя отвори папката, дето я бях треснала, извади едни пожълтели листове и ги бутна към мен.

„Прочети.“

Беше някакво старо удостоверение, после препис от акт за раждане. Моето. Името на баща — не беше на човека, който ме е гледал 34 години. Пишеше „Николай Стайков“. Аз такъв човек не познавам.

„Това е грешка.“

„Не е.“

Казах й направо:

„Ти майтап ли си правиш с мен?“

Тя се разплака, ама от онова тихото, дето още повече те дразни.

Оказа се, че когато е забременяла с мен, била разделена за малко с татко… с Георги де, аз вече и не знам как да му казвам. Имала кратка история с тоя Николай, шофьор в „Градски транспорт“, после той изчезнал. Върнал се Георги, приел я, приел и мен. Само че тогава, за да не стане скандал, дядо ми уредил нещата набързо, имало припознаване, после някаква поправка, после друга. Пълна каша. А в документите, които трябвало сега за продажбата и за нотариуса, излязло старото.

Аз направо онемях.

„И ти кога смяташе да ми кажеш? На 60? Или след погребението ви?“

Майка ми подсмръкна и каза:

„Искахме никога да не научиш. За твое добро.“

Ей това „за твое добро“ направо ме побърка.

Влязох при него в стаята. Георги лежеше и гледаше телевизора без звук. След инсулта говори трудно, но разбира всичко. Седнах до леглото и му казах:

„Ти знаел ли си?“

Той ме гледа малко, после каза: „Да.“

Само това.

„И си мълчал? Цял живот?“

Той преглътна трудно. „Ти… моя.“

Не издържах. Излязох на терасата, запалих цигара, въпреки че бях отказала преди година. Ръцете ми трепереха. Отдолу една съседка тупаше килим, а на мен ми се струваше, че светът се е разместил. Аз изведнъж каква съм? На кого съм? И защо всички са знаели, а само аз — не?

После дойде брат ми от Пловдив. И той знаел. Е, не от малък, де. Разбрал на 18.

„И ти не ми каза?“

„Как да ти кажа? Не е моя работа.“

„А моя работа ли беше да се правя на глупачка?“

Той също избухна:

„Айде стига, Петя. Ти ли го къпа, ти ли го вдигаш? Да, ти. И точно затова трябва да разбереш, че няма как вече. Домът е 3200 лева на месец. Ние откъде?“

„От продажбата на апартамента, ясно. Само че защо толкова ви е зор точно сега?“

Тогава излезе и другото.

Купувачът не бил случаен. Бил синът на майка ми приятелка, брокерка. Цената — доста под пазарната. Защото имали спешни дългове. Не само за лечението на Георги. Митко бил взел бърз кредит преди две години за бизнеса си с авточасти, бизнесът заминал, после майка ми станала поръчител, без да ми каже. Започнали запори. Ако не продадат бързо, щели да ги ударят по-лошо.

Аз направо побеснях.

„Значи лъжата не е една, а сто! И аз какво — касичка и санитарка?“

Митко ми кресна:

„Не сме ти искали пари!“

„Не, само живота ми искате!“

Глупости говорех вече, ама така ми идваше.

Същата вечер рових като луда. Намерих във вътрешния джоб на старо сако на Георги едно писмо. Неотворено. От 1998 година. От Николай Стайков. Адрес от „Дружба“. Вътре пишеше, че знае за мен, че майка ми не му дава да ме вижда, че няма да разваля семейството ни, но праща пари, ако някога решат да ги вземат. Пари нямаше. Писмото явно никога не беше стигнало до нея. Или той го е скрил. Или… не знам.

Показах го на майка ми. Тя пребледня.

„Не съм го виждала.“

После влезе при Георги с писмото и затвори вратата. Чувах ги как си говорят… по-скоро тя говореше.

„Защо? Защо това си го скрил?“

Той дълго мълча. После само: „Страх.“

Това ме довърши. Цял живот не е мълчал само от любов. Мълчал е и от страх, че ако истината излезе, аз може да не избера него. И аз не мога да кажа, че това не ме засегна. Засегна ме ужасно. Обаче пак не мога и да кажа, че не го разбирам. Човекът ме е водил на море в Китен, учил ме е да карам колело пред блока, чакал ме е пред „Пирогов“, когато ми шиха главата в седми клас. Това не изчезва с един лист хартия.

Накрая подписах за продажбата, но само след като смениха брокера, вдигнаха цената и адвокат подготви всичко както трябва. Част от парите отидоха за дома край Банкя, част за дълга на Митко, ама с договор, че той ще ми връща. Дали ще ми ги върне — божа работа. С майка ми още се гледаме накриво. На Георги ходя всяка седмица. Не му казвам „татко“ всеки път вече, понякога се запъвам. После ме е срам.

За Николай не съм решила. Имам адреса от писмото, макар че сигурно отдавна не е там. Искам да знам. И в същото време не искам някой чужд човек да ми разбутва и малкото, което остана подредено.

Честно казано, още не знам кое ме боли повече — че са ме лъгали, или че ги разбирам защо са го направили. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли търсили истинския баща, или бихте оставили нещата така?