Когато отказах да бъда „удобната“ дъщеря и сестра
„Остави тия пари, Иво.“
Това му казах, като го видях наведен пред стария шкаф в хола на майка ми в „Люлин“. Не ровеше за документи, не търсеше рецепта, нищо такова. Държеше плика с пенсията й.
Той подскочи и веднага: „Не ми говори така, все едно крада.“
„А какво правиш тогава?“
Майка ми излезе от кухнята с бастуна и почна да се тресе цялата.
„Пак ли почнахте?“, вика. „Не мога вече.“
Аз тогава бях на ръба. От осем месеца аз я карам по лекари, аз й взимам лекарствата от аптеката, аз говоря с личната, аз плащам тока онлайн, аз ходя до пазара, аз чистя, аз слушам как Иво „няма време“, щото работел курсове с колата по цял ден. А той идва веднъж седмично, стои половин час и после е „много изморен“.
Казах му: „Точно така изглежда. Взимаш парите на болна жена.“
Той се изчерви, хвърли плика на масата и изръмжа: „Тия пари са за сестра ти ли? Ти решаваш всичко тука, все едно апартаментът и майка ни са твои.“
Това ме жегна. Щото да, напоследък говорех рязко. Ама и аз съм човек. Работя в счетоводна къща в „Младост“, имам дете в шести клас, мъжът ми вече ме гледа накриво, защото почти всяка вечер съм при майка ми. Даже на една родителска среща не отидох. Учителката после ми звъня.
Но най-много ме удари, че майка ми не каза нищо. Само седна и тихо: „Дайте да не викаме на съседите.“
Тогава избухнах. „Мамо, кажи му. Кажи му, че не може така. Кажи му поне веднъж.“
А тя само: „Той има заем.“
И стана едно… мълчание такова, дето направо бръмчи.
Оказа се, че Иво не е взимал за себе си тайно, както аз си помислих. Преди три месеца майка ми му била дала пълномощно да тегли пари, ако се налага. Защото нейният покрив течеше, а той уж щял да уреди майстор. Не ми беше казала. На мен не ми беше казала, защото „ти и без това всичко поемаш и щеше пак да се караш“.
Аз онемях. Иво веднага се хвана за това.
„Чу ли? Не съм крадец. Ама на тебе ти е удобно да съм лошият.“
Казах: „Добре, а покривът? Оправи ли го?“
Той отвърна: „Дадох капаро.“
„На кого?“
Тук вече замълча.
После, след половин час караници, излезе и другото. Нямало никакъв майстор. Имало бърз кредит. Взел го, защото приятелката му останала без работа, закъснели с вноски, после колата се развалила. Майка ми разбрала и му дала от пенсията си няколко пъти. Не ми каза, защото знаеше, че ще полудея.
И да, полудях.
„Значи аз плащам памперси, лекарства, консумативи, а ти взимаш от нея, щото пак си се набутал?“
Той кресна: „А ти какво, светица ли си? Кажи й колко пъти й натякваш. Кажи й как й държиш картата в себе си.“
Майка ми тогава вдигна глава и каза нещо, дето още ми звъни.
„Картата не си ми я взела насила. Аз ти я дадох. На тебе мога да разчитам. Ама и с тебе не се живее, Силве. Все едно съм задача.“
Това ме удари по-зле от всичко.
И сигурно е права. Аз от месеци влизам, питам „изпи ли хапчетата“, „защо си станала“, „не яж това“, „пак ли си дала пари“, „защо не ми каза“. Все едно съм й дъщеря и надзирател едновременно. Само че ако аз не го правя, нещата се разпадат. Буквално.
На другия ден реших да не ходя. За първи път от месеци. Изключих телефона за два часа. Само два. Като го включих, имах 11 пропуснати повиквания. От майка ми, от Иво, от съседката леля Марийка.
Помислих, че е станало най-лошото.
Отидох с такси и се оказа, че майка ми е паднала в банята. Не тежко, слава Богу, но се беше уплашила. Леля Марийка я чула. Иво бил дошъл, вдигнал я, водил я в „Пирогов“. Седеше отвън и пушеше като луд.
Като ме видя, каза: „Айде сега кажи, че не ме бива за нищо.“
Не му казах. Не можах.
После в спешното майка ми, с една абокатка на ръката, ми прошепна: „Не искам да ви развалям живота и на двамата.“
Аз се ядосах: „Ами разваля го, мамо, като криеш и мълчиш.“
Тя затвори очи и каза: „Не крия, а избирам на кого какво да кажа, за да има мир.“
Е, тоя „мир“ ни докара дотук.
След това седнахме тримата в едно кафене до болницата. Грозна работа беше. Никой не се извиняваше като хората, никой не признаваше всичко. Само дребни истини. Иво каза, че го е срам да иска помощ от мен, защото аз винаги го гледам все едно е провал. Може и да е прав. Аз казах, че не издържам всичко да се стоварва на мен, а после да излизам виновна. И това е вярно. Майка ми каза, че се чувства като пратка между нас — кой ще я вземе, кой ще я плати, кой ще я търпи. Тогава чак ми стана гадно истински.
Накрая направихме нещо като план. Аз вече не държа сама картата й. Направихме пълномощно и на двама ни, но с уговорка всичко над определена сума да се казва в общ чат. Пуснахме документи за социален асистент към района, макар че майка ми мрънка, че „чужд човек няма да ми се разхожда из къщата“. Иво пое събота и неделя. Засега ги поема. Ще видим докога.
Само че не това ми се върти в главата. А друго. Колко лесно вкъщи те превръщат в функция. Едната е „отговорната“, другият е „проблемният“, майката е „болният човек“ и край. И после никой не вижда, че под тия етикети има хора, дето вече едва дишат.
Аз още съм сърдита. И на него, и на нея, и на себе си. Но за първи път казах „не“ на някои неща. Не отидох вчера вечерта да й сготвя. Пратих Иво. И да, имах угризения. Ама и седнах с детето си да си напишем домашното, без да подскачам на всеки звън.
Не знам това егоизъм ли е, или нормално. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли пазили мира на всяка цена, или бихте рискували да станете „лошият“, само и само да не изчезнете съвсем?