Когато разбрах, че за едното дете винаги има, а за другото – каквото остане

„Не пипай тая папка.“

Това ми го каза брат ми Иво още от вратата, все едно съм влязла да крада, а не в апартамента на майка ми в „Сторгозия“, където последните два месеца аз спях на разтегателния диван и я вдигах нощем до тоалетната.

Обърнах се и му казах: „Що? Нали уж всичко е ясно? Или не е?“

Майка ми беше в хола, чуваше ни. Не излезе веднага. Само телевизорът бръмчеше. Иво остави торбите от Била на масата и почна: „Пак ли ще правиш циркове? Жената е болна.“

Много мразя това. Като кажат „жената“. Все едно не ми е майка и на мен.

Историята е такава. Аз съм на 39, разведена, с едно момиче в шести клас. Живея под наем в София, в „Люлин“, работя в кол център, смените ми са ужас. Като падна майка ми зимата и си счупи таза, аз взех неплатен отпуск и се прибрах в Плевен. Иво е тук, уж по-близо, ама той има автосервиз, семейство, две деца, кредити… Добре, разбирам. Само че накрая пак аз бях тук по нощници, памперси за възрастни, рецепти, ТЕЛК документи, джипито, аптеката до „Кауфланд“, всичко.

И не съм го смятала. До оня ден.

Оня ден дойдоха от социалния патронаж да носят храна и майка ми, без да иска сигурно, каза: „Кажи на Иво да пази договора за гарсониерата, да не се загуби.“ Аз направо замръзнах. Каква гарсониера? Ние имаме тоя апартамент и една стара вила до Николаево, дето никой не иска да я погледне.

Майка ми млъкна. Иво, който беше дошъл точно тогава, каза прекалено бързо: „Абе стара работа.“

Стара работа, да. Оказа се, че преди три години майка ми е купила гарсониера в „Дружба“ на името на Иво. С парите от продадената земя на дядо ми край Долни Дъбник. Земя, за която аз дори не знаех, че още е нейна.

„И на мен не ми каза“, викам. „Нито когато търсех пари за капаро след развода, нито когато плащах 850 лева наем с детето. Тогава ми каза: ‘Нямам, маме.’“

Майка ми излезе най-после и седна бавно. „Нямах за тебе така, както ти трябваха.“

Ей това ме довърши. „А за него как имаше?“

Иво почна да вика: „Щото аз съм тука! Щото аз 15 години я карам по лекари, оправям покрива, сменям бойлера, плащам сметки, като закъса!“

„Стига бе, Иво,“ казах. „Ти й оправяш нещата, щото живееш на две улици. Аз какво да направя от София? Да долитам?“

Той ми отвърна: „Ами долитай. Тя за тебе все е ревала, че си далеч, че си сама, че не иска да ти се бърка. И накрая пак аз съм лошият.“

Тук вече майка ми избухна. Не я бях виждала така от години. „Никой не е лош. Аз реших! Аз! На Иво му помогнах, защото беше затънал. Щяха да му вземат сервиза.“

Това не го знаех. Мислех, че пак му е купено нещо, защото е синът. И честно, може и това да си мисля още малко. Обаче после излезе и друго.

Иво седна и каза тихо: „Не сервиза. Жоро беше болен.“

Жоро е големият му син. Преди три години. Точно тогава уж имал „проблеми в бизнеса“. Аз не бях питала много, защото и аз тогава се разведох и главата ми беше пълна с други глупости. Оказа се, че племенникът ми е имал лечение в Турция. Не нещо, дето да го пиша тук подробно, но тежко. Събирали са пари от приятели, теглили кредит, продали кола. Майка ми дала земята.

„И пак не ми каза?“ само това можах.

Майка ми вика: „Ти тогава едва се държеше. Все плачеше по телефона за адвокати, за квартира, за детето. Какво да ти кажа? Че нямам как да помогна и на тебе, и на тях? Да те доубия?“

Много гадно го каза. Ама май беше вярно.

После излезе най-гадното от всичко. Гарсониерата не била точно подарък. Иво настоял да е на негово име, защото имал запор и ако е на майка ми, банката можела да я закачи покрай някакви негови дългове през общи плащания и преводи… не разбрах всичко. Но майка ми му вярвала. Само че оттогава той я давал под наем и с тия пари уж връщал каквото са взели за лечението. Уж.

„Колко си върнал?“ го питам.

Той мълчи.

„Иво, колко?“

„Не знам точно.“

Направо щях да го ударя. „Не знаеш? Майка ни сменя памперси с пенсия 680 лева, аз си губя работата, а ти не знаеш?“

Тогава снаха ми Мария, която досега мълчеше на вратата, каза: „А ти знаеш ли колко нощи спахме в колата пред болницата? Знаеш ли колко пъти продавах злато? Много ти е лесно сега да смяташ чуждите пари.“

И тя беше права, и ме ядоса още повече. Защото всеки имаше някаква правда, ама аз пак излизах излишната. Все едно съм човекът, който последен научава, последен получава, последен е важен.

После майка ми каза нещо, дето още ми звучи в главата: „На тебе не ти дадох, защото мислех, че ще се оправиш. На тебе винаги съм вярвала, че ще станеш и ще тръгнеш. За Иво не бях сигурна.“

Това трябваше да ме поласкае сигурно. Само че не. Звучеше като наказание за това, че цял живот стискам зъби и не прося.

Същата вечер намерих в папката и завещание. Апартаментът в „Сторгозия“ остава за двама ни по равно. Вилата също. За гарсониерата нищо, защото вече е прехвърлена. Има и едно листче с неин почерк: „На Деси съм длъжна.“ Само това. Без сума, без дата. Деси съм аз.

На другия ден седнахме тримата. Казах им: „Не искам да ви вземам хляба. Не искам да деля пари за лечение на дете. Не съм чудовище. Но няма да се правим, че всичко е нормално. Иво или започва да дава на майка ми наемът от гарсониерата, или я прехвърля обратно, или аз си търся правата както мога.“

Майка ми се разплака. Иво каза: „Търси ги.“ После след час ми звънна сам от сервиза и каза: „Ще й превеждам всеки месец. Но ако тръгнеш по нотариуси, майка ни ще умре от яд.“

Е, това вече беше удар под кръста. Защото пак аз трябва да съм разумната. Пак аз да преглътна, да не разклащам лодката, да съм силната. А честно, писна ми.

Сега съм обратно в София, върнах се на работа, детето ми е при мен, а майка ми ми се обажда всеки ден все едно нищо не е било. Пита дали съм яла, дали имам пари за тока. И аз й отговарям нормално, ама не е нормално. Нещо ми се счупи. От една страна знам, че са минавали през ад и не са ми длъжни да обясняват всяка болка. От друга, пак излезе, че за едното дете има апартамент, а за другото — „ти ще се оправиш“.

Не знам дали това е любов, просто крива и уплашена, или е съвсем съзнателно неравно отношение, което няма как да забравя. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили и оставили нещата така, или бихте си потърсили правата докрай?