Баща ми живееше при мен, криеше пенсията си и ме остави да издържам и него, и детето си

„Няма да ти давам отчет за пенсията си, ясно ли е?“ — това ми каза баща ми и тресна вратата на кухнята толкова силно, че синът ми се разплака в другата стая.

Аз бях с тенджера на котлона, детето с температура от два дни, а в телефона — съобщение от „Енерго-Про“, че ако не платя до петък, ще ни начислят лихва. И в един момент просто ми причерня. Казах му: „Не искам отчет, тате. Искам да дадеш за хляба, за тока, за водата. Живееш тук вече осми месец.“ А той пак своето: „Аз съм ти баща, не квартирант.“

Историята е такава. Аз съм Люси, на 32, по майчинство съм, живея във Варна в двустаен под наем с малкия ми син Мартин, който е на година и половина. С бащата на детето сме разделени, той праща каквото прати, когато се сети. Понякога 200 лева, понякога нищо. Аз вземам майчинство и детски, ама всеки знае какво е — влизат и излизат.

Миналата есен баща ми, Стоян, дойде при мен от Добрич. Каза, че не може да стои сам след като му станало лошо една вечер, вдигнал кръвно, уплашил се. Аз какво да направя? Да го оставя? Прибрах го. Сестра ми Галя е в Пловдив, с две смени работа в шивашки цех, и тя помага колкото може, ама отдалеч.

Първите седмици баща ми беше кротък. Водех го при личната лекарка, купувах му хапчета, готвех. После почна: това ядене не му харесва, студено му било, телевизорът малък, детето шумяло. Добре, айде, нерви. Възрастен човек. Само че всеки път, когато стане дума за пари, той казваше: „Нямам. Пенсията ми е смешна.“

Смешна, смешна, ама аз виждах, че пуши по две кутии на ден, все си взема лотарийни билетчета от лафката, купува си ракия „за кръвното“. Не говоря за кой знае какво, ама на мен ми броеше филиите хляб, а за тия неща имаше.

Няколко пъти му казах спокойно: „Тате, дай поне за лекарствата си и малко за тока.“ Той се цупеше: „Цял живот съм работил. Сега на стари години ще ме броите?“ Аз млъквах, защото ме хващаше срам. После вечер ревях тихо в банята, щото не ми стигаха парите за памперси и адаптирано мляко.

Сестра ми по телефона само повтаряше: „Не може така, Люси. Той те изяжда.“ Аз я защитавах. Казвах: „Баща ни е, не е чужд човек.“ Да, ама и моето дете не е чуждо.

Нещата гръмнаха преди седмица. Баща ми беше излязъл до аптеката, а телефонът му звънна на масата. Не обичам да пипам чужди телефони, ама звънеше и звънеше. Погледнах — „Банка ДСК“. Помислих, че може да е нещо важно. Не вдигнах, просто загасих екрана. И тогава видях известие от есемес: „Наличност по сметка…“ Нямаше как да не го видя. Сума — малко над 14 000 лева.

Честно, първо реших, че не виждам добре. После ми стана гадно. Аз броя стотинки за кисело мляко, а той има 14 хиляди и ми казва, че няма.

Като се прибра, направо му казах. „Видях съобщението. Имаш пари. Защо ме лъжеш?“ Той пребледня, после се развика: „Ровиш ми в телефона! Нямаш срам!“ И аз се развиках. Мартин пак се разплака. Стана страшна работа.

Същата вечер извиках Галя по видеоразговор. Тя не издържа и му каза: „Тате, как може? Люси е по майчинство. Гледа дете. Ти живееш при нея без да дадеш лев.“ Той мълча дълго. После седна и каза нещо, дето изобщо не очаквах.

Парите не били само негови „за черни дни“, както си мислех. Преди две години продал нивата на дядо ни край Генерал Тошево. Не ни казал, защото бил решил да пази пари „за вас двете, ако стане нещо“. И още — имал съмнения, че бившият ми мъж ще почне да ми иска пари или ще се лепне пак, ако разбере, че дядото има спестено. Това като го чух, направо се ядосах още повече. „Ти сериозно ли? Значи на мен не вярваш, ама живееш на мой гръб?“

Тогава Галя каза: „Не е само това, нали?“ И се оказа, че наистина не е само това.

Баща ми признал на Галя преди месеци, но й заръчал да мълчи — имал друг син. Полубрат. От връзка преди много години. Ние не знаехме нищо. Човекът бил в Бургас, болен, с проблеми с бъбреците. Баща ми му пращал пари тайно. Галя знаела, защото веднъж той я помолил да преведе от нейна сметка, ама тя ми е премълчала, за да „не става цирк“.

Е, стана цирк. Аз скочих на Галя: „Ти си знаела и ме остави да се мъча?“ Тя ми вика: „Не знаех, че не ти дава нищо. Мислех, че поне участва.“ Баща ми само гледаше в масата и повтаряше: „Тежко му е на момчето. Нямаше как.“

И тук вече се обърках. От една страна, да, ако наистина има син и е болен, как да не му помага? От друга — аз какво съм? И моето дете какво е? Защо трябваше да ме лъже, вместо просто да каже истината? Щях да се ядосам, да, но поне нямаше да се чувствам като пълна глупачка.

На другия ден седнахме тримата. Без викове този път. Извадих тефтера и написах: наем, ток, вода, храна, лекарства. Казах: „Не искам всичко от теб. Искам да поемаш част, докато си тук. И ако пращаш на онзи човек, пращай. Но не за сметка на внука ти.“ Галя ме подкрепи.

Баща ми се дърпа още малко, после каза: „Добре. Ще давам 400 лева всеки месец и лекарствата си ще си купувам сам.“ После добави нещо, дето ме удари странно: „Страх ме беше, че като почнете да искате, няма да има край.“ Все едно аз му дебна парите. Това много ме заболя, ама нищо не казах. Само му отвърнах: „Мен ме беше страх, че ще ни спрат тока.“

Оттогава е тихо, ама не е спокойно. Той даде парите за този месец. Купих памперси, платих сметката и за първи път от много време не ми отказа картата на касата в „Билла“. Обаче у нас е едно такова… все едно стъпваме по черупки. Аз го гледам и ту ми е жал, ту ми иде да го изгоня. За полубрата още не знам какво да мисля. Не съм лош човек, ама ми е трудно да приема, че за чужд за мен човек е мислил повече, отколкото за мен пред очите си.

И сега си мисля дали не закъснях да поставя граници, или пък станах прекалено груба с възрастен човек, който явно си носи неговите си страхове и срамове. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да настоявате да плаща, или щяхте да го оставите, защото все пак е баща?