Когато разбрах, че брат ми е продал истината за баща ни

— Недей да ровиш в шкафа, ма! — направо ми изкрещя брат ми Пламен от вратата на хола. — Нямаш никакво право.

Обърнах се с една папка в ръка. Бях в апартамента на баща ни в „Люлин“, още миришеше на лекарства и на онзи чай от липа, дето му го варях последните месеци. Погребението беше минало преди три дни. Бях дошла уж да събирам дрехи за дарение, а намерих папката с нотариален акт, някакви банкови извлечения и договор за заем, подписан от баща ми преди две години.

— Аз нямам право? — казах му. — А ти кога щеше да ми кажеш, че апартаментът вече не е на негово име?

Пламен пребледня. После затръшна вратата и само каза:
— Не така, Ива. Не сега.

Точно тогава ми стана ясно, че нещо много сериозно е крито. Аз през последната година бях почти всеки ден при баща ни. След работа отивах, пазарувах от „Фантастико“, водех го на прегледи в поликлиниката, после и в „Пирогов“ като го приеха. Пламен идваше по-рядко, щото бил зает, имал обект в Божурище, не знам си какво. И аз, глупачката, си мислех, че поне за едно сме на една страна — за баща ни.

— Кажи ми веднага — викам му. — Какво си направил?

Той седна тежко на стола в кухнята и си хвана челото.
— Не съм го направил, за да те излъжа.
— А за какво? За изненада ли?

Оказа се, че преди две години баща ми прехвърлил апартамента на Пламен срещу гледане и издръжка. Аз въобще не знаех. Нищо. Нито дума. А аз през това време си плащах половината лекарства, понякога и тока, щото пенсията не стигаше.

— Ти нормален ли си? — казах. — Аз давам, тичам, гледам го, а ти си си уредил жилището тихомълком?
— Не съм си го уредил! — извика и той. — Ти знаеш ли колко дългове имаше татко?

Тук вече замълчах. Не знаех.

Пламен извади едни листове. Баща ми бил теглил бързи кредити. Първо един, после втори. После заем от някакъв човек от квартала. Общо към 18 хиляди лева. Аз направо не повярвах.

— За какво? — питам. — Той за себе си пари не харчеше.

Пламен не ми отговори веднага. Само гледаше в масата. После каза:
— За Митко.

Синът ми.

Направо ми прилоша. Миналата година Митко беше закъсал с онлайн залагания. Беше ми поискал пари, аз му отказах, мъжът ми също. Имаше скандали, рев, клетви, че ще се оправи. Но той ми се закле, че не е взимал от дядо си.

— Лъжеш — казах на Пламен. — Не може.
— Може. Татко ми призна. Митко го е молил, после го е притиснал емоционално. „Само още веднъж, дядо, после спирам.“ Татко се е вързал. И не само веднъж.

Седнах, защото краката ми омекнаха. В главата ми стана каша. Бях бясна на Пламен, на баща ми, на Митко, на себе си. И най-много на това, че всички явно са знаели нещо, само аз не.

— И затова ли татко ти прехвърли апартамента? — питам.
— Не. Заради кредиторите. За да не му го вземат. Аз изтеглих заем, покрих всичко и подписахме. Идеята беше после… някак да го оправим между нас.
— Между нас? Без мен?
— Той не искаше да знаеш. Казваше, че ще се срутиш заради Митко.

Това ме засегна повече от всичко. Че баща ми е решил вместо мен какво мога да понеса. И че Пламен се е съгласил.

Аз си тръгнах тогава. Не издържах. Вкъщи направих най-грозния скандал в живота си. Митко първо отричаше, после като му казах, че знам за кредитите, се разрева. Каза, че дядо му сам му давал, че не го е заплашвал, че просто „не е знаел как да спре“. На 26 години е. Не е дете. Обаче като го гледах как трепери, пак ми дожаля, колкото и да ми е срам да го кажа.

След два дни Пламен дойде у нас. Донесе папката и ми каза:
— Има още нещо.

Вече мислех, че нищо не може да ме изненада. Можело.

Оказа се, че заемът, който той изтеглил, още се плаща. И не малко. И жена му не знаела истинската причина. Била си мислела, че са пари за бус за фирмата. Той ми показа вноските, закъсненията, обажданията от банката. После каза нещо, дето не очаквах:
— Ако исках да те прецаквам, нямаше да идвам да ти показвам това. Искам да продадем апартамента, да си покрия заема, а каквото остане — делим.

— А по документи ти не си длъжен да делиш нищо — казах.
— Знам.
— Тогава защо?
— Защото татко искаше да те пази, а аз… аз май прекалих с пазенето.

Седяхме мълчаливо. За пръв път го видях и него смачкан. Не като хитрец, а като човек, дето е влачил чужд товар и сега не знае как да се измъкне. Само че това не отменя, че ме лъга. Месеци. Гледаше ме в очите, докато аз купувах памперси за възрастни и спорех с личната лекарка за направления, а той си мълчеше.

После излезе и последното. Баща ми бил оставил писмо. Не до двама ни. До мен. Пламен го пазел, защото не знаел кога да ми го даде. В писмото баща ми беше написал, че не ми е казал за Митко, защото се е страхувал, че или ще изгоним момчето съвсем, или аз ще почна да плащаш и неговите дългове, и неговия живот. И че Пламен не е „взел“ апартамента, а се е набутал, за да не стане по-лошо. Имаше и едно изречение, дето ме срина: „Не искам да умирам с мисълта, че майка ще намрази сина си заради пари.“

Ама то не е само заради пари. За лъжата е. За това, че цяла година съм живяла в някаква измислена версия на собственото си семейство. И сега не знам кое е по-лошо — че Пламен мълча, или че може би аз на негово място също щях да мълча, ако ставаше дума за детето ми.

С Митко в момента не си говорим нормално. Записа се уж на терапия, ходил два пъти. Пламен иска бързо решение за апартамента, защото банката го натиска. Аз не мога да реша дали да приема, че е действал от зор, или да го смятам за предател. И двете някак са верни.

Честно, усещането е все едно не само баща ми сме погребали, а и онова елементарно доверие помежду ни. Не знам дали такова нещо изобщо се лепи после. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили и продали апартамента, или първо бихте търсили цялата истина докрай, колкото и да боли?