Когато снаха ми каза, че „все не стигам“ за това семейство

„Така ли се прави, лельо Дани? Пак ли ще ми обяснявате кое е най-добро за моето дете?“

Това ми го каза снаха ми Ива още на прага, докато държеше вратата с лакът, а с другата ръка стискаше Митко, който ревеше с цяло гърло. Аз бях с една торба от Фантастико – пюрета, памперси, банани, едно пиле взех и за тях. И направо ми стана тъпо. Само казах:

„Не съм дошла да ти давам акъл, бе, Иве. Донесох неща. Ти вчера каза, че си закъсала до заплата.“

Тя дръпна торбата от ръката ми и вика:

„Да, закъсала съм, ама това не значи, че трябва после пред Пепи да слушам как без вас не можем.“

Синът ми Петър беше в кухнята и се направи, че не чува. Това ме вбеси повече от всичко. Винаги така. Аз лошата, тя обидената, а той между шкафовете.

„Пепи, кажи нещо де“, му подвикнах.

Той излезе и само: „Мамо, стига сега. Детето е болно.“

Е, да, болно беше. С температура от два дни, Ива не ходи на работа, а аз предната седмица три пъти го взимах от ясла, защото все нещо. Работя на регистратура в ДКЦ-то в „Люлин“, не съм някаква с много време. Сменям хора, моля колежки, тичам. И пак накрая излиза, че само преча.

Влязох, щото нямаше как. Митко ме видя и протегна ръце към мен. Това Ива още повече я изнерви, видях го. Каза:

„Да, естествено. При теб е спокойно, защото ти само го гушкаш. После аз го приспивам по час и половина.“

Тук вече й троснах:

„Кажи направо какво искаш. Да не идвам? Няма да идвам.“

Тя се засмя, ама от тия нервните усмивки.

„Не, искам като помогнеш, да не ми се държи сметка. Искам да не ме гледате все едно съм недостатъчна майка.“

Това ме удари. Защото, честно, аз точно това си мислех понякога. Че тя все е изморена, все нещо не може да смогне, поръчва храна, вкъщи разхвърляно, детето пак болно. И да, сравнявах я със себе си. Не на глас… поне не винаги.

Седнахме в кухнята. Пепи правеше чай, все едно е в чужд апартамент. Ива изведнъж каза:

„Кажи й и за парите.“

Аз не разбрах.

„Какви пари?“

Петър мълча сигурно десет секунди и после вика:

„Мамо, изостанали сме с кредита два месеца.“

Направо ми причерня. Те са с ипотека в „Обеля“, двустаен, уж добре сметнато всичко. Аз им помагах с капарото преди три години с пари от продажбата на нивата на баща ми край Плевен. И си мислех, че са стабилни.

„Как така? Ти нали работиш в онази фирма в Младост?“

„Работя, ама от януари съм на по-нисък бонус. И…“

Ива го прекъсна:

„И играе онлайн. Кажи й го цялото.“

Погледнах го и направо не го познах. Синът ми, дето винаги е бил тих, сметнат. Той веднага:

„Не съм комарджия. Няколко пъти заложих. Да избия малко. Стана по-зле.“

Ива вече плачеше, ама ядосано.

„Няколко пъти? Три бързи кредита изтеглихме, за да замажем положението. Единият е на мое име, защото на неговото вече не даваха.“

Тук всичко, което си мислех за нея, почна да се размества. Аз от месеци я гледам напрегната, рязка, все нащрек. Мислех си – невъзпитана е, не уважава, все й е криво. А тя през това време е криела от мен, че той е пробил семейния бюджет. И сигурно е пазила и него.

Казах му:

„Ти нормален ли си? Имаш дете, бе.“

А той изригна:

„А ти знаеш ли какво е всеки ден да слушам, че не се справям? От теб, от нея, от всички. Един път ми се искаше да изкарам повече, да оправя нещата, да съм…“

„Да си какъв?“ – питам.

„Да съм достатъчен, мамо! Доволна ли си?“

Това вече го каза с такъв глас, че и аз млъкнах. Защото, ако трябва да съм честна, аз цял живот все го бутах. За оценки, за работа, за апартамент, за семейство. Все „можеш още“, „не се отпускай“, „мъж трябва да носи“. Мислех, че го стягам за добро.

Ива стана, извади някаква папка от шкафа и я тръсна на масата. Погасителни планове, бележки, съобщения от банка, от „Изи Кредит“, от още една фирма. И между тях – лист от детска градина. Оказа се, че тя е отказала място на Митко в частна градина по-рано, защото не можели да си я позволят, и затова е изпуснала шанс да се върне на работа нормално. А аз това го тълкувах като „не й се работи“. Направо ме хвана срам.

Обаче и тя не беше света вода ненапита. Разбрах и друго. Беше влязла в телефона на Пепи, писала от негово име на сестра му Галя да не ми казва за кредитите. После на мен ми говореше как „всичко е под контрол“. И също беше взела 3000 лв. от нейната майка без Пепи да знае. Сиреч и двамата лъжат, но по различен начин.

„И вие какво искате от мен сега?“ – питам аз.

Ива веднага:

„Нищо не искам. Само да спреш да ме мериш.“

Петър каза:

„Аз искам заем. Само да затворим най-спешното.“

Тук пак стана грозно. Аз нямам чували с пари. Живея сама в панелка в „Люлин“, плащам лекарства на майка ми в Банкя, помагам и на дъщеря ми от време на време. Казах, че мога да помогна с малко, но не и да покривам безумия. И че ако им дам, няма да е без условие – да ми покажат всичко, да спрат тия залози, да седнат и с човек от банката да предоговорят, не да се правят, че ще мине.

Ива веднага подскочи:

„Ето, пак. Помощ срещу контрол.“

А аз й креснах:

„Не, помощ срещу някаква гаранция, че няма да хвърлите и това в дупка!“

Петър тресна чашата в мивката и Митко пак се разрева. Накрая аз го гушнах, Ива седна на пода в коридора и почна да си бърше лицето с ръкава, а синът ми излезе на терасата да пуши, въпреки че уж бил отказал.

След два дни им преведох 2000 лева. Не колкото искаха, толкова можах. Ива ми писа „благодаря“, после след час още едно съобщение: „Не искам да сме врагове. Просто съм много изморена.“ Аз й отговорих само: „И аз.“ Оттогава се виждаме, ама е някак на тръни. Аз внимавам какво говоря. Тя също. Пепи уж ходи при някакъв консултант по дълговете, уж е спрял с тия глупости. Дали е така – не знам.

Най-гадното е, че още не мога да реша на кого съм по-сърдита. На нея, че ме държа навън и ме изкара чудовище. На него, че лъга и после изкара, че натискът го е бутнал. Или на себе си, че може би наистина цял живот съм помагала така, че човек да се чувства все едно никога не стига.

Та това е. Кажете ми честно – вие бихте ли дали още пари и бихте ли си преглътнали думите за мир, или точно тогава трябва да се дръпнеш, колкото и да ти е семейство?