Подписах за апартамента, а в същата вечер разбрах какво всъщност купувам
„Ти нормална ли си, ма, Деси? Подписа ли вече?“
Това ми изкрещя сестра ми Нели по телефона, точно докато слизах по стълбите от нотариуса в Люлин. Аз още държах папката с договора и ръцете ми трепереха, ама от напрежение и облекчение едновременно. След девет години под наем, две местения, едно връщане при майка ми за шест месеца и един провален опит за ипотека преди три години, най-после имах жилище. Или поне така си мислех.
„Подписах, да. Какво да правя, Нели? Да чакам още? Наемът вдигнат, лихвите нагоре, детето расте.“
„А ти защо не ми каза, че продавачът бърза толкова? Това никога не е на хубаво.“
Ядосах се. Всички са много умни, ама след като нещата станат. Докато търсех осем месеца, никой не ми даде 20 хиляди отгоре, никой не ми намери по-нормален двустаен до метро. Само акъл.
Апартаментът беше стар панел, но ремонтиран, до метростанция „Западен парк“, на цена под другите. Продавачите – брат и сестра, Пламен и Росица, казаха, че бързат, защото майка им била в дом край Банкя и трябвали пари за лечението и за да уредят някакво наследство. Имаше тежест? Нямаше. Проверихме в Имотния регистър, мина през банка, нотариус, всичко. Даже брокерката от „Адрес“ ми каза: „Деси, ако го изпуснеш, после ще съжаляваш.“ И аз… да, натиснах.
Вечерта отидох да видя жилището пак, да премеря кухнята. Пред входа ме спря една жена по домашни чехли.
„Вие ли купихте на Димитрови апартамента?“
„Да.“
Тя ме изгледа странно.
„Да знаете само, че майка им не е в дом. Тя беше тук до миналия месец. Изкараха я насила.“
Направо ми омекнаха краката.
„Как така насила?“
„Е, не съм била вътре, ама се чуваше. Караха се. Тя ревеше, че няма да подпише. После изчезна. И сега продадоха.“
Цяла нощ не спах. Гледах тавана у нас в „Овча купел“, където още бяхме под наем, и само си представях как след месец идва някоя възрастна жена и казва, че съм й взела дома. В три сутринта писах на брокерката. В осем звъннах на нотариуса. После на банката. После и на Пламен.
„Кажете ми честно какво става. Майка ви съгласна ли е била?“
Той замълча и после вика:
„Съгласна… как да ви кажа. Тя ту се съгласява, ту не. Има диагноза. Начална деменция. Има ТЕЛК, има документи. Не сме я изхвърлили на улицата.“
„А защо ми казахте, че е в дом?“
„Защото така е по-кратко, госпожо. В център е. В Банкя. За хора с грижи. Какво значение има?“
Какво значение имало. Направо избухнах.
Отидох същия ден до центъра в Банкя. Не знам и аз защо, сигурно за да се убедя, че не съм направила някаква ужасна глупост. Не ме пуснаха вътре, естествено. Но пред входа видях Росица. С торби от Фантастико. Позна ме веднага.
„Вие ни следите ли?“
„Не ви следя. Искам да знам дали сте ме излъгали.“
Тя първо се дръпна, после седна на една пейка и запали цигара.
„Излъгахме ви, да. Не е в дом, а в частен център. Защото ако кажеш „частен център за хора с деменция“, всеки почва да гледа все едно си убил човека. А ние две години я гледахме вкъщи. Две. Аз от „Пирогов“ напуснах санитарската работа нощни смени, брат ми караше такси ден и нощ. Майка ми спираше газта и после казваше, че ние сме я пуснали. Излизаше по нощница на булеварда. Веднъж удари съседката с бастуна. И пак ние сме лошите.“
Не казах нищо. Само я гледах.
Тогава тя добави нещо, което обърна всичко пак.
„Но и ние не сме светци. Брат ми има заеми. Не само за нея. И към бързи кредити. Ако не продадем, щяха да го запорират.“
Ето го. Това беше. Не само болна майка, а и дългове. И аз пак не знаех какво да мисля. Защото едното не отменя другото.
След два дни ми звънна непознат номер. Беше самата майка, Станка. Не знам откъде е взела телефона ми.
„Ти ли си жената, дето ми взе апартамента?“
Замръзнах.
„Аз… купих го.“
„Те ти казаха ли, че аз им го дадох? Аз подписах. Подписах, щото Роси плачеше. Вика ми: „Мамо, ще ни вземат всичко, ще останем на улицата.“ После ме заключиха там.“
„Заключили са ви?“
„Заключили, не заключили… Не ме пускат сама. Казват, че се губя. Ама аз не съм луда.“
Гласът й ту беше ясен, ту се губеше. По едно време ме попита дали баща ми е дошъл от казармата. Баща ми е починал преди седем години. Тогава вече ми стана лошо.
Разказах всичко на Нели. Тя веднага: „Разваляй сделката, ако можеш.“
Ама как да я разваля? Банката превела парите, аз капаро дала, наемодателят ми чакал да освободим сегашното жилище до края на месеца. Бях влязла до шия. И най-ужасното е, че част от мен си казваше: каквото и да са направили, аз нямам друг шанс за такъв апартамент. Грозно е да го кажа, ама е вярно.
Накрая се срещнахме четиримата – аз, Нели, Пламен и Росица, в едно кафе до мола на „Царица Йоанна“. Стана страшен разговор.
„Вие използвахте състоянието на майка си“, каза Нели.
Пламен удари по масата.
„А вие идвахте ли да я вдигате от пода в три през нощта? Вие плащахте ли памперси по 600 лева?“
Аз само питах едно и също:
„Ако не бяха заемите, пак ли щяхте да продадете?“
Той мълча. Росица каза тихо:
„Да. Но не толкова спешно. И може би не на тази цена.“
Това най-много ме удари. Значи и аз съм спечелила от тяхното притискане. Евтиното, дето толкова му се радвах, не е било просто късмет.
В крайна сметка не можех да върна всичко назад. Но настоях част от сумата, която им остава след кредитите, да отиде по сметка за грижите на Станка за поне година. Адвокатката ми каза, че не мога да ги задължа. Правно – не. Но им казах, че ако откажат, ще вдигна скандал, ще търся проверка, каквото мога. Не знам дали беше правилно, но го направих. След седмица Росица ми прати платежно. Беше превела пари към центъра и за лекарства. Дали от срам, дали от страх, дали наистина е искала – не знам.
Сега вече съм в апартамента. Подредихме детската, сложихме нова пералня, уж всичко е наред. Само че понякога вечер като чуя асансьора да спира на етажа, стягам. Все ми е едно такова, сякаш съм влязла в чужд живот през прозореца. И все пак, ако бях се отказала, сигурно пак щях да се обвинявам, че съм изпуснала единствения си шанс за сигурност.
Не знам. В такава ситуация човек трябва ли да слуша документите и нуждата, или онова гадно усещане отвътре, дето не ти дава мира? Вие какво бихте направили на мое място?