Когато мъжът ми поиска „наем“ у дома, докато гледах детето ни и работех на половин ден

„От другия месец ще е честно и ти да даваш за наема и сметките.“

Това ми го каза Павел в сряда вечер, докато аз бърках попара на малкия и с другата ръка търсех биберона под масата. Помислих, че се шегува. Погледнах го и викам:

„Какъв наем, бе Павка? Ние не сме съквартиранти.“

Той не се засмя. Седеше с телефона, отворил някаква таблица.

„Магда, почна работа. Да, на четири часа си, ама имаш заплата. Аз не мога сам всичко.“

Направо ми причерня. Работех от две седмици в една аптека до пазара в „Люлин“, от 9 до 13. След това тичам до яслата, ако не е болен Дани. Ако е болен, звъня, извинявам се, моля се да не ме махнат. Прибирам се, готвя, пера, приспивам, нощем ставам по три пъти. А той ми говори за „честно“.

„Ти сериозно ли?“ му казах. „Аз и сега давам. Купувам памперси, мляко, каквото трябва. Последните ми пари дадох за антибиотика миналата седмица.“

„Това са разходи за детето. Аз говоря за общите.“

Точно така го каза — общите. Все едно сме двама души, дето просто делят гарсониера в „Надежда“.

Аз млъкнах, защото ако бях продължила, щях да хвърля тенджерата. После два дни почти не си говорихме. Само: „Взе ли хляб?“, „Ще закъснея“, „Дани ака“. Такова.

В петък отидох при майка ми в „Обеля“. Тя още от вратата ме погледна и каза:

„Пак сте се хапали, нали?“

Аз ревнах, без много да се правя на силна. Разказах й. Тя, естествено, веднага:

„Прибирай се с детето тука. Кой мъж иска наем от майката на детето си?“

Да, ама майка ми е от хората, дето за нея мъжът все е виновен. А не е толкова просто. Павел не е лош човек. Гледа Дани, като е вкъщи. Не ходи по кръчми, не ме бие, не ми изневерява… поне така мислех тогава. Просто напоследък е станал студен. Все смята, все въздиша, все уморен.

После писах на приятелката ми Силвия. Тя е по-земна.

„Чуй го защо го прави“, ми каза. „Не казвам, че е прав, ама хората не почват ей така да говорят като касиерки.“

Събота вечер, като заспа Дани, седнах срещу него.

„Кажи ми направо. Имаш ли дългове?“

Той първо се дръпна.

„Защо веднага дългове?“

„Защото нормален човек не иска наем от жената, с която живее и гледа детето му, ако не е закъсал. Кажи истината.“

Мълча. После стана, отвори шкафа над хладилника и извади един плик. Вътре — писма от банка, някакво известие от ЧСИ, разпечатки.

Сърцето ми слезе в стомаха.

Оказа се, че преди две години, още докато бях бременна, баща му го бил навил да стане съдлъжник за кредит за сервиза му в „Илиянци“. Сервизът фалирал, свекър ми заминал за Германия, уж „за малко“, и спрял да плаща. И всичко паднало върху Павел. Той крил, защото „не искал да ме товари“.

„Не си искал да ме товариш?“ викам му. „И затова реши да ме таксуваш като съквартирантка?“

Той също избухна:

„А какво да направя? Заплатата ми от склада в Божурище отива цялата. Миналия месец взех бърз кредит да покрия вноската. Спя ли? Не спя. Ям ли? Не ям. И като те видях, че вече взимаш някакви пари, си казах поне малко да олекне.“

„Тогава защо не каза така?“

„Защото ме е срам!“

Това ме спря за секунда. Честно. Защото за пръв път от много време звучеше не ядосан, а счупен.

Само че после дойде другото. Аз го питах защо напоследък е все с телефона и се държи все едно не съм му жена. И той каза:

„Защото и ти ме гледаш все едно съм банкомат. Само нужди, сметки, памперси, лекари… Прибирам се и ти нямаш едно „Как си?““

Направо онемях. Аз, дето не съм спала като хората от две години, да го питам с усмивка как е минал денят? И в същото време… може би и това имаше. Ние бяхме станали като някакъв екип по оцеляване, не семейство.

Скарахме се много лошо. Аз му казах, че ме е унизил. Той ми каза, че се дави и аз не виждам. Аз му казах, че ако още веднъж ми говори за „наем“, си тръгвам. Той каза: „Добре, сбърках думата.“ Ама не беше само думата, нали това му казвах. Беше отношението.

На другия ден той сам звънна на майка си в Плевен и й каза, че няма повече да прикрива баща си. После отиде до банката да пита за преструктуриране. Вечерта ми даде картата си за семейните разходи и каза:

„Няма да делим на твое и мое. Само да не ме оставяш да затъвам сам, моля те.“

И аз не знаех какво да кажа. Бях още бясна, ама и го съжалих. Може да ви звучи тъпо, но и двете ги имаше.

Оттогава минаха няколко седмици. Той почна да взима Дани от яслата два пъти седмично. Един път даже сготви, ужасни макарони, ама сготви. Като му е тежко, поне вече казва. Аз също се опитвам да не говоря само за списъка от задачи. Обаче не мога да забравя как лесно ме сложи в графата „даваш ли си частта“.

Може и да е бил притиснат, може и да го е било срам, ама аз още го нося това. Защото когато си с малко дете, и без друго се чувстваш разпадната, и ако най-близкият ти човек почне да те смята, много боли.

Не знам дали преувеличавам, или просто съм запомнила най-грозното. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили, ако човекът до вас се опитва да се поправи, или за вас такива думи показват нещо по-дълбоко?