Останах без гръб в собствения си дом, когато брат ми поиска още пари

„Няма да ти дам повече пари, Ице. Няма.“

Казах го на прага, по чехли, с торбичка от Фантастико в едната ръка и с детето зад мен, което вече почваше да реве, защото беше гладно. Брат ми стоеше срещу мен, не ме гледаше в очите и само каза:

„Добре. Ясно. Значи дотук беше.“

Майка ми веднага се намеси от кухнята:

„Недей така, бе, Нели. Той за първи път ли иска?“

Направо ми причерня. За първи път? За последната година бях платила два пъти тока в апартамента на майка ми в Обеля, веднъж парното, купувала съм лекарства, пращала съм пари на Ицо „до заплата“, а той заплата или нямаше, или не се знаеше къде отива. Аз работя на каса в Билла, мъжът ми е шофьор на бус към една фирма за доставки, имаме ипотека за двустаен в Люлин и дете в първи клас. Не сме умрели, ама сме на ръба всеки месец.

„Мамо, ти знаеш ли аз колко имам в картата в момента?“ казах. „Сто и осем лева до петък. Сто и осем.“

Ицо се изсмя едно такова гадно.

„Е, ти поне имаш карта.“

Това ме вбеси повече, отколкото трябваше.

„Да, и тя не е магическа. Писна ми само аз да съм опората на всички.“

Той тръгна към асансьора и само каза:

„Спокойно. Няма да ви преча повече.“

Тогава още не знаех какво значи това.

С Ицо винаги е било сложно. По-малък ми е с четири години. Като малки аз бях „отговорната“, той беше „душичката“. После баща ни почина и всичко се разкриви още повече. Майка ми взе да го пази от всичко. Ако закъснее — „сигурно нещо е станало“. Ако го уволнят — „шефът му е боклук“. Ако няма пари — „момчето няма късмет“. А аз каквото и да стане, трябваше да се оправям.

Преди две години Ицо се раздели с жена си, Деси. Имат едно момиченце, Мария, на шест. Оттогава все не може да стъпи. Сменя работа след работа — склад в Божурище, после охрана в Студентски, после куриер. Все някой му е крив, все нещо не става. Аз в началото много помагах. Даже мъжът ми, Пламен, мълчеше, въпреки че виждах как стиска зъби.

„Тоя брат ти ще ни довърши“, ми каза една вечер, след като бях пратила на Ицо 300 лева, а ние отложихме вноската за уроците по английски на малкия.

„Той има дете“, казах.

„И ние имаме дете.“

Тогава му се развиках, че е безсърдечен. После три дни не си говорихме като хората.

След скандала на прага минаха два дни. Ицо не вдигаше. Майка ми ми звънеше през час.

„Провери ли го? Писа ли му? Да не е направил някоя беля?“

Накрая отидох до апартамента му в Надежда. Отвори ми някакъв непознат мъж по потник.

„Ицо? Тука ли е?“

Човекът ме погледна странно.

„Той си изнесе нещата вчера. Каза, че за малко е при роднини.“

При роднини? Не беше при мен, не беше при майка ми. Обадих се на Деси. Ние не сме близки, ама се понасяме.

Тя помълча и каза:

„Нели, ти наистина ли не знаеш?“

„Какво да знам?“

„Ицо не искаше да ти казвам. Има запор. Не само това. Има и бърз кредит на мое име отпреди година. Аз тогава бях луда, подписах, защото ревеше, че ще му вземат колата и няма да вижда Мария. После се оказа, че парите не са били за колата.“

Седнах на една пейка пред блока. Направо ми омекнаха краката.

„За какво са били?“

„За хазарт.“

Кълна се, че първо не й повярвах. Ицо? Да, безотговорен, да, лъже понякога, ама хазарт… После се сетих за едни странни преводи, за това как все беше „на косъм да оправи нещата“, как веднъж ми поиска точно 247 лева и ми каза, че сумата е точна за лекарства. Какви лекарства за 247 лева?

Прибрах се и направо седнах в кухнята. Пламен ме погледна и каза:

„Разбра ли най-после?“

„Ти знаел ли си?“

Той не ми отговори веднага.

„Не всичко. Ама преди месец го видях в една игрална зала до Западен парк. Каза ми да не ти казвам. Закле ме в детето си. Каза, че ще спре.“

Тук вече избухнах.

„И ти си мълчал? Мълчал си, докато аз му превеждам пари?“

„Мълчах, защото като ти кажа нещо за брат ти, ти ставаш друга. Все едно аз съм виновен.“

И беше прав, което още повече ме ядоса.

Същата вечер Ицо сам ми звънна. Гласът му беше… не знам, износен.

„Може ли да се видим?“

Срещнахме се пред една денонощна аптека до болница „Света Анна“. Беше отслабнал, небръснат, ръцете му трепереха.

„Само да знаеш, че ако ще лъжеш, си тръгвам“, му казах.

Той кимна.

„Да, играех. Не от вчера. От години. Първо по малко. После… Не знам кога стана така.“

„А парите от мен?“

„Понякога за сметки. Понякога да покрия дупка. Понякога… да си върна загубеното.“

Щях да го ударя. Честно. Само го гледах.

„И заради това ни влачиш всички?“

„Не исках. Аз мислех, че ще оправя нещата.“

„Класика“, казах. „Всеки това мисли.“

Тогава той каза нещо, което пак обърка всичко.

„Не почнах само заради мен. На мама й криех едни изследвания миналата година. Имаше съмнение за нещо лошо. Частни прегледи, скенер, биопсия… Тя не искаше да ти казваме, щото тогава бяхте вие с ипотеката и малкия в болница с бронхопневмония. Аз се паникьосах. Изтеглих пари. После още. После започнах да играя, да ги умножа. Тъпо, знам.“

Направо замръзнах.

На другия ден отидох при майка ми.

„Вярно ли е?“

Тя заплака още преди да седне.

Оказа се вярно. Миналото лято са й махали образувание, за щастие доброкачествено. Не ми казали, защото „да не те товарим“. Ицо поел всичко, после затънал. И оттам нататък вече нещата явно са излезли от контрол. Това не го оправдава, ама и не е същото като просто да си пропилява живота ей така от кеф.

После дойде най-гадната част. Майка ми поиска да изтегля потребителски кредит, за да „затворим всичко и да започне начисто“.

„Само ти можеш, Нели“, каза. „Ти си единствената стабилна.“

Аз направо се засмях. Такъв смях, дето не е смешен.

„Точно щото съм стабилна, няма да го направя.“

„Това ти е брат!“

„Да, и това ми е синът вкъщи. И кредитът ми е мой. И токът ми е мой. И нервите ми са мои.“

Ицо мълча дълго, после каза:

„Ако не помогнеш, ще ми удържат всичко. Няма да мога и издръжката да плащам.“

„Ако помогна, може аз да не мога да си плащам моето. После какво? И двамата на дъното?“

Пламен за пръв път застана до мен пред тях.

„Ще помогнем с друго — адвокат, консултация, лечение, каквото трябва. Но кредит няма да теглим.“

Майка ми го изгледа все едно й е враг.

Оттогава е студено. Ицо тръгна на срещи към някаква група за зависими, поне така казва. Деси му е дала шанс да вижда Мария, ако носи бележки, че ходи. Майка ми още ми се сърди и разправя на леля ми, че съм коравосърдечна. А аз пак пращам понякога храна на майка ми, но вече не давам пари в брой. Плащам сметка, купувам лекарства, това е. И се чувствам хем гадно, хем малко по-спокойна, което също ме кара да се чувствам гадно.

Честно, не знам дали постъпих правилно. Ако бях дала още веднъж, може би щях да спася нещо. А може би просто щях да затъна с него. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли помогнали с пари на близък, който ви е лъгал, ако знаете, че преди това наистина е поел тежко нещо за семейството?