Пуснах брат ми у дома, а после се оказа, че вече не знам чий е този апартамент

„Ти сериозно ли ще ни изхвърлиш на улицата?“ — това ми го каза брат ми Пламен пред входа, толкова силно, че баба Цеца от третия етаж си отвори вратата. Аз държах торбите от Била, а той беше застанал пред асансьора с кръстосани ръце, все едно аз съм някакъв хазяин-изверг, не сестра му.

Казах му: „Пламене, не ви изхвърлям. Казвам ти трети месец да си намерите квартира или поне да почнете да давате нещо за сметките.“

Жена му Деси стоеше малко по-назад с детето и мълчеше. Това нейното мълчане вече не го издържам. От него винаги излиза, че аз съм лошата.

Всичко почна февруари, когато Пламен ми звънна в 11 вечерта. Били го съкратили от склада в Казичене, наемът им в Люлин закъснявал с два месеца, хазяйката ги натискала, а детето било болно. Аз живея сама в двустаен в „Надежда“, апартаментът е на ипотека, плащам го сама, работя в счетоводна къща и всеки лев си го смятам. Ама той ми е брат. Майка ни почина преди три години, баща ни е в Монтана и от него помощ няма. Казах им: „Елате за малко, да стъпите на крака.“ За малко.

Първо беше за две седмици. После един месец. После „само да мине март“. После „след Великден ще се оправим“. Междувременно ток, вода, интернет, храна — всичко нагоре. Детето, Митко, е на шест, не е виновно, ама вкъщи стана като на автогара. Играчки навсякъде, Деси ми мести нещата в кухнята, Пламен пуши на терасата и после казва, че не миришело. Аз ставам в 6:30 за работа, те лягат след полунощ с телевизора.

Не съм светица. Започнах да се дразня за всяка дреболия. За това, че Деси ползва моя шампоан. За това, че Пламен веднъж ми взе колата „за малко“ и я върна почти без бензин. За това, че като кажа нещо, той веднага: „Спокойно де, ще ти ги върна.“ Само че нищо не връщаше.

Най-гадното беше, че започнах да се прибирам с притеснение в собствения си дом. Да се чудя дали банята е свободна, дали пак са ми отворили писмата от банката, дали нещо не липсва. Един ден видях, че от чекмеджето ми ги няма 400 лева. Питах го директно.

„Ти ли ги взе?“

Той направо побесня. „Ти за крадец ли ме имаш?“

Деси се намеси: „Стига, Мира, вече прекаляваш.“

После излезе, че детето ми било ровило. Да, шестгодишно дете ще вземе точно банкноти и ще ги скрие. Не ги намерихме.

Тогава им казах да си тръгват до края на месеца. И оттам тръгна адът. Пламен почна да ми говори как съм забравила откъде съм тръгнала, как майка ни, ако беше жива, щяла да ме е срам. Аз му казах, че майка ни цял живот го вадеше от каши и затова е такъв. Той ми удари по масата и Митко се разрева.

Два дни не си говорихме. После ми звънна леля Снежа от Враца да ме „вразуми“. После братовчед ми писа във Viber, че не било човешко да оставя семейство с дете. Много лесно всички се изказват, като никой не ги кани у тях.

И точно когато вече бях решила, че просто ме използват, стана едно друго. В петък се прибрах по-рано, защото ми прилоша в офиса. Влизам тихо и чувам Деси да плаче в хола. Не исках да подслушвам, ама чух.

Тя му казваше: „Кажи ѝ най-после. Не мога повече така.“

А той: „Ако ѝ кажа, край. Ще ни изгони веднага.“

Влязох и направо: „Какво да ми кажеш?“

Пламен пребледня. После седна и каза нещо, дето изобщо не го очаквах. Още преди да ги съкратят, бил изтеглил бърз кредит от една фирма, после втори, за да покрие първия. После трети. Не за хазарт, не за любовница, както аз вече си бях навила — а за баща ни. Старият крил от всички, че има запори и че му спират тока. Пламен пращал пари в Монтана месеци наред, да не останел човекът без лекарства. И на мен не казал, защото знаел, че ще се скарам с баща ни и ще стане мазало.

Аз викам: „Добре, това обяснява парите, ама не и лъжите.“

Тогава Деси каза: „Има още нещо.“

Оказа се, че тя е бременна. В началото на третия месец. И криела, защото миналата година е имала един аборт и сега не искала никой да знае, докато не мине прегледът в „Шейново“. Изведнъж ми стана ясно защо й е лошо сутрин, защо лежи, защо е все едно отнесена. Аз си мислех, че се прави.

Само че… пак не ми стана по-леко. Даже по-сложно. Защото от една страна ми дожаля. От друга — още повече се ядосах. Значи аз плащам всичко, живея като на гости у нас, и накрая научавам случайно, че има кредити, бременност, някакви схеми с баща ни. И пак аз да влизам в положение.

Питах го за липсващите 400 лева. Дълго мълча и накрая каза: „Взех ги. За прегледа на Деси и за едно плащане. Щях да ти кажа.“

Направо ми причерня. „Щеше. Кога? След като ми вземеш и картата ли?“

Той само повтаряше: „Нямах избор.“

Е, имал е. Да ме пита. Да ми каже истината. Да не ми бърка в чекмеджето като чужд човек.

Същата вечер Деси дойде в стаята ми. Седна на ръба на леглото и каза тихо: „Аз исках да си тръгнем още преди месец. Пламен не искаше, защото няма къде. Аз съм виновна и аз, че мълчах. Но ако ни изгониш сега, ще отидем при майка ми в Перник, а там е две стаи с болна баба и… не знам.“ После ми остави на шкафа златното си синджирче. „Вземи го поне за парите.“ Това ме удари по-гадно от всичко.

На другия ден седнахме тримата на масата като хора, за първи път от месеци. Казах им ясно: имат два месеца, не повече. Пламен ще ми превежда каквото може, не на приказки, а по банка. Никакво пипане на мои неща. Никакви тайни, свързани с пари. Ако пак ме излъже, приключваме веднага. Той се обиди, каза, че съм го третирала като престъпник. Аз му казах: „След като ми взе парите тайно, как да те третирам?“ После млъкна.

Сега сме в някакво примирие. Не е мир. Аз пак се заключвам вечер в стаята, което е абсурдно в собствения ми дом. Той наистина почна работа в един сервиз в Обеля, донесе ми част от парите. Деси ходи по прегледи и гледа да не ми се мярка много. Митко само ме пита дали като се роди бебето, ще има място и за него. И аз какво да му кажа?

Честно, не знам дали съм коравосърдечна, или просто най-после си пазя главата. Помогнеш, после ставаш длъжен завинаги. Ама и да ги изхвърля веднага, пак аз ще се чувствам като боклук. Вие какво бихте направили на мое място — още шанс ли бихте дали, или щяхте да сложите точка веднага?