След взрива в гарсониерата: как се опитах да изляза пак навън с белезите по лицето си

„Стига си дърпала пердето, мамо! Не искам пак да ме гледат от блока отсреща!“

Изкрещях го толкова силно, че и аз се стреснах. Майка ми остави торбата с лекарства на масата и само ме погледна. Не ми отвърна веднага. Това при нея е най-лошото — като млъкне, значи е на ръба.

„Няма да живееш като прилеп, Зорница“, каза накрая. „Трябва въздух.“

Аз обаче вече бях хванала огледалцето от шкафа и пак се гледах от близо, все едно не знам какво ще видя. Лявата ми буза — на петна, опъната. Кожата по шията — тъмна, неравна. Устната ми от едната страна още стоеше странно, въпреки операциите в „Пирогов“. Косата ми беше пораснала малко, ама зад ухото още личеше. И да, знам, че съм жива и че това е важно, ама айде кажете ми как да изляза така в трамвая и да ми дреме.

Всичко стана преди седем месеца. Бях на квартира в „Студентски град“, учех за изпит и реших да си направя кафе. Усетих миризма, ама си казах, че сигурно е от котлончето. После — не знам, секунда. Пламък, шум, стъкло. Съседите викнали 112. После линейка, „Пирогов“, превръзки, болка и майка ми, която дойде от Плевен по анцуг и чехли, защото не беше разбрала какво точно е станало.

Първите седмици всички бяха много загрижени. После животът им продължи. Моят нещо заяде.

Прекъснах семестъра в Софийския. Не исках никой да ме вижда. Изтрих си Инстаграма, спрях да вдигам на колеги. Дори на най-добрата ми приятелка Ива писах само „добре съм“, а не бях. Майка ми си взе неплатен отпуск от шивашкия цех и заживя при мен в квартирата на леля ми в „Люлин“. Само че след месец започнахме да се караме за всичко.

„Няма да ходя на психолог“, казах й една сутрин.

„Ще ходиш.“

„Няма.“

„Добре, не ходи. Само че тогава не ми реви вечер, че хората ще те зяпат.“

Това ме вбеси. Хвърлих една чаша в мивката, тя се счупи и майка ми се разплака. И тогава за пръв път ми каза нещо, което не знаех.

„Аз съм виновна“, изтърси. „Ако не бях настоявала да вземеш тази евтина бутилка с котлон за квартирата…“

Аз я зяпнах. Бях сигурна, че газовото е на хазяина.

Оказа се, че не било точно така. Хазяинът дал стар котлон, ама майка ми, без да ми каже, помолила един наш съсед от Плевен да прати по автобус „още по-изгодна“ малка туристическа бутилка, защото щяло да ми е по-евтино. Бартер, връзки, българска работа. Бутилката не била нова. И тя го знаела. Не знаела дали точно от нея е станало, но от месеци се самоизяждала.

Честно, тогава ми мина през ума да я изгоня. Не го направих. Само седнах на пода и не можех да кажа нищо. Толкова време бях бесна на хазяина, на блока, на съдбата, на себе си… а майка ми носела това сама.

После, естествено, пак се скарахме. Защото тя искаше да мълчим. „Какво ще променим сега?“ — това повтаряше. Аз пък исках поне да знам всичко. Имаше ли теч? Кой я е проверил? Защо никой не е казал? Но тя почна да пази не мен, а съседа, че бил добър човек, че нямал вина, че не трябвало да му създаваме проблеми. И това направо ме побърка.

Точно тогава ми писа Боян от курса. Не сме били близки преди. Бяхме си говорили два-три пъти за лекции и толкова. Пратил ми: „Ако искаш, ще ти нося записки. И без тъпи въпроси, обещавам.“

Първо не му отговорих. После след два дни написах „ок“.

Дойде пред блока с кафе от машината и кроасан от „Фантастико“. Не ме погледна по онзи гадния начин. Тоест, сигурно ме е видял, няма как, ама не се дръпна, не се престори. Седнахме на пейката пред входа и аз бях с шал до очите, въпреки че беше топло.

„Не съм дошъл от съжаление“, каза.

„Добре.“

„И не си длъжна да ми вярваш.“

„Това поне е честно.“

Започна да идва веднъж-два пъти седмично. Понякога ми носеше материали, понякога просто стоеше. Майка ми много го хареса, което естествено ме изнервяше. Все ми казваше: „Ето, има свестни момчета.“ Все едно това ми беше проблемът.

После направих най-тъпото — чух ги да говорят в кухнята и реших, че тя му е звъняла тайно да ме „оправя“. Направих скандал.

„Много удобно, бе! Всички сте се наговорили аз да изляза някакъв проект!“

Боян стана и каза: „Спри. Майка ти не ми е звъняла. Аз я питах дали си ходила на контролен преглед, защото се притесних.“

„Защо ще се притесняваш?“

„Защото те харесвам, Зори“, каза. Ей така. Направо.

И аз, вместо да се зарадвам или поне да замълча, му казах: „Не ме съжалявай.“

Той само си взе якето и тръгна. Не ми писа пет дни.

Тези пет дни бяха ужасни. Не защото без него не мога, а защото за пръв път ми светна, че вече не вярвам на никого. Ако някой е мил — значи има скрит мотив. Ако някой ме гледа — значи се отвращава. Ако някой мълчи — пак е лошо. Така не се живее.

Накрая аз му писах. „Извинявай. Държах се гадно.“

Той дойде пак. Този път ме заведе не в кафене, а до кабинета на една психоложка близо до Медицинска академия. Не влезе с мен. Само каза: „Ще те чакам отсреща, ако искаш. Ако не — пак добре.“

Влязох. Ревала съм почти цял час. От срам, от яд, от болка, от това че се плаша дори от касиерката в магазина. После започнах да ходя редовно. Не ми оправи живота магически. Просто малко по малко спрях да си мисля, че съм свършила като човек.

С майка ми още е сложно. Обичам я, ама като се сетя, че е спестявала пари точно от това… и после я гледам как ми сменя превръзките с треперещи ръце… Не мога да я наредя в главата си. Нито като виновна, нито като невинна. Тя продаде златните си обеци за лекарствата ми. И пак тя скри истината месеци.

Преди две седмици излязох сама до НДК. Без шал. Да, хората поглеждат. Една жена дори се втренчи много грозно, а едно малко дете попита майка си: „Какво й е на кака?“ Щеше ми се да потъна. Обаче не побягнах. Седнах на една пейка, писах на Боян „навън съм“ и той ми върна само едно: „Браво, Зори.“

Сега се готвя да се върна на лекции от новия семестър. Страх ме е, няма да се правя на интересна. И от хората ме е страх, и от това да не почнат да ме жалят, и от това да не свикна никога. Но вече поне излизам.

Най-много ме мъчи другото — дали щяхте да простите на майка си, ако разберете, че от нейна „икономия“ може да е тръгнало всичко, а после точно тя е човекът, който най-много ви е държал живи?