Когато ми казаха да млъкна за смъртта на брат ми

„Ако продължавате да разпитвате така, само ще си навлечете неприятности.“

Това ми го каза лекарката от „Пирогов“ съвсем тихо, до асансьора, без даже да ме погледне като хората. Брат ми беше умрял предната вечер. Тридесет и осем годишен. Здрав, прав, караше доставки с бус, мрънкаше за дизела, за винетките, за всичко. И изведнъж — „остра сърдечна недостатъчност“. Аз още не можех да схвана как от сутринта си писал в чата „отивам до Божурище и се прибирам“, а вечерта аз подписвам някакви листове в моргата.

Казах й: „Какви неприятности? Аз питам какво е станало с брат ми.“

Тя сви рамене. „Питате където трябва. Не по коридорите.“

И си тръгна.

Оттам вече ми щракна нещо. До тоя момент бях в шок. Майка ми ревеше вкъщи в „Люлин“, жена му Деси беше като изключена, а аз тичах между болницата, 6-то районно и после пак обратно, защото все нещо липсваше — бележка, подпис, документ. Класика.

Брат ми Николай го бяха докарали от един строеж до Околовръстното. Така поне ни казаха. Паднал, ударил си главата, после „усложнения“. Само че в смъртния акт първо пишеше едно, после в епикризата друго. В едното — травма, в другото — инфаркт. И аз викам на Деси: „Ти не виждаш ли, че нещо не е наред?“

Тя само ми каза: „Стига, Ива. Моля ти се. Ники го няма. Не мога сега и това.“

Тогава я помислих за слаба. Или за уплашена. После се оказа, че не е толкова просто.

Николай и Деси живееха под наем в „Надежда“ с малкия им син. Постоянно не им стигаха парите. Той работеше каквото излезе — курсове, ремонти, разтоварване. Осигуровки — ту има, ту няма. Деси беше в аптека на смени. Майка ни все му викаше: „Ники, гледай се малко, не си на двайсет.“ А той се смееше: „Като имам време, мамо.“

След погребението започнах да ровя. Да, знам как звучи. Хората още носеха жито и курабийки, а аз звънях по телефони. Намерих човек от строежа. Каза ми: „Не е падал така, както пишат. Стана скандал.“ После затвори.

Отидох на място с моя мъж. Обектът беше ограден, някаква жилищна кооперация. Пазачът първо ни изгони, после като чу името на брат ми, само каза: „Имаше караница за пари. Твоят брат и още един.“

За пари.

Това вече ме удари. Защото Ники две седмици преди да умре ми искаше 1500 лева назаем. Не му ги дадох. Не че ги имах много, ама имах спестени за капаро, че с моя мъж търсехме по-голям апартамент в „Обеля“. Казах му: „Не мога, брат. Не сега.“ Той ми затвори телефона. После два дни не ми писа.

И почнах да си мисля — ако му бях дала парите, дали щеше да е жив?

После излезе друго. Деси ми призна, след като се скарахме зверски в кухнята им.

„Ти знаеше нещо и мълча, нали?“ й казах.

Тя тресна чашата в мивката. „Да, знаех, че е затънал. Какво да направя? Да ти се моля и на теб ли?“

„Затънал в какво?“

И тя седна и каза: „В кредити. Бързи кредити. И не само. Беше подписал и запис на заповед на един човек.“

Аз онемях. Николай винаги се правеше на оправен. Все щял да изкара, все имал схема, все нещо щяло да стане. Оказа се, че от месеци го натискали. Не ми беше казал. На майка ни — още по-малко.

„Защо?“ я питах.

„Защото го беше срам.“

После ми каза и най-гадното — че в деня, в който е умрял, не е бил на случаен строеж. Отишъл е да си иска заработеното от подизпълнител, защото им трябвали пари за тока и за детската градина. Имало разправия. Бутане. Някой го ударил или той е паднал — никой не говореше ясно. После не извикали линейка веднага. Сложили го в бус. Карали го. Губено е време.

Подадох жалба. Намерих адвокатка от „Красно село“, приятелка на колежка. Пуснахме искане за проверка. Тогава вече започнаха обажданията.

„Госпожо, оставете нещата.“

„Гледайте си майка ви.“

„Имате дете, нали?“

Това последното ме разтрепери. Аз имам дъщеря в пети клас. Не съм герой. Направо да си кажа — уплаших се. Започнах да я водя и взимам от училище, въпреки че иначе ходи сама с други деца.

Майка ми обаче изведнъж обърна.

„Спираш дотук“, каза ми една вечер. „Не искам повече.“

„Как не искаш? Те са го оставили да умре!“

„Не знаеш всичко!“

И тогава излезе последното. Тя знаела за дълговете. Даже му била дала пари от спестяванията, дето ги държеше за погребение, представяш ли си. И не само това. Брат ми бил предложил да прехвърли на нейно име старата ни къща в село край Луковит, за да не му я запорират. Майка ми отказала. После се изпокарали жестоко. Последният път, когато са се чули, тя му казала: „Оправяй се, аз вече не мога.“

Тя ми викаше през сълзи: „Ако тръгнеш по съдилища, ще излезе всичко. И за заемите, и за подписите, и че е взимал пари оттук-оттам. Детето му ще порасне с това. Деси няма сили. Аз нямам сили.“

Аз й креснах: „Значи да го заровим и край?“

Тя само каза: „Не. Значи да го оставим на мира.“

Оттогава съм между две неща. От една страна, не мога да преглътна, че някой се е правил на интересен, спестил е линейка или е намазал документи, и сега всички се правят, че човекът просто ей така е паднал от небето. От друга, колкото повече вадя, толкова повече излиза, че Ники не е бил само жертва. Въртял е, крил е, лъгал е и нас. Може и да е стигнал сам до тия хора. Може и да е направил глупости. Но пак не заслужаваше така.

Деси сега е ту за делото, ту против. Един ден ми казва: „Прави каквото трябва.“ На следващия: „Стига, моля те, искам да спя.“ Аз я разбирам и не я разбирам. И себе си даже не разбирам.

Понякога си викам, че го правя за него. После си мисля, че го правя и за себе си, защото не мога да понеса да съм отказала ония 1500 лева и после да замълча. А може да е просто инат, не знам.

Сега чакаме отговор по проверката и вкъщи всички ходим на пръсти. Майка ми не ми говори като преди. Мъжът ми ме пита дали си струва. Аз всяка вечер си гледам телефона и подскачам от непознат номер.

Честно, не знам кое е по-правилно — да натискам докрай и да рискувам още мръсотии да излязат, или да спра и да оставя живите да се съвземат. Вие какво бихте направили на мое място?