Изгониха ме от семейния апартамент, защото приютих сестра си и детето ѝ, а после разбрах защо майка ми толкова яростно искаше да ги махна

„Ако до неделя не са се махнали, сменям патрона, кълна ти се!“ — това ми го каза майка ми на стълбите, пред съседката отдолу, която само това чакаше, за да после да разнесе из входа.

Аз държах малкия Митко за ръка, а сестра ми Ралица седеше вътре на дивана и плачеше тихо, да не я чуе. Детето веднага се вкопчи в мен и вика: „Лельо, ние пак ли ще ходим по квартири?“ И това ме довърши.

Апартаментът е на майка ми, тристаен в „Люлин“, купен навремето с жилищен кредит и после изплатен. Аз живея там откакто се разведох преди две години. Работя в една аптека до пазара, не взимам кой знае какво, но поне плащам сметки, вход, храна. Майка ми е при мъжа си в „Надежда“ и уж беше съгласна да стоя тук, докато се оправя. Само че преди месец Ралица се появи на вратата в девет вечерта с едно сакче, детето и посинено око.

„Няма да ме питаш нищо сега, моля те“, каза ми. „Само за няколко дни.“

Аз какво да направя? Да я върна ли? Тя ми е сестра. Да, скарани сме били, да, не ме е търсила с години, освен ако не ѝ трябва нещо, ама като я видях… И детето. Пуснах я.

Първите дни минаха тихо. После почна. Съседката Цонка уж случайно ме спира: „При вас нови хора ли има? Че по цял ден тропа едно дете.“ В аптеката колежката ми подхвърли: „Тая твоята сестра пак ли се е забъркала с някой?“ В квартала всичко се знае за пет минути.

Майка ми дойде в събота. Още от вратата: „Това тука приют ли е?“

„Мамо, тя няма къде да отиде.“

„И аз нямам нерви вече! Знаеш ли колко пъти съм я вадила от каши?“

Ралица излезе в коридора и само каза: „Няма да ти искам пари.“

„Не е до парите, бе, момиче!“ — изкрещя майка ми. И точно тогава си помислих, че е до парите. Защото тя все това повтаряше, когато уж не беше до парите.

После разбрах, че нещата са по-гадни.

Ралица ми беше казала, че е избягала от мъжа си, понеже я биел и пиел. Аз ѝ вярвах. Даже не съм питала много. Само че след седмица той ми звънна. Не знам откъде е взел номера ми.

„Не я търся да я връщам“, каза. „Кажи ѝ поне да ми вдигне. Детето е записано на градина при нас в „Обеля“, аз плащам наема, а тя изтегли бърз кредит на мое име с моите данни.“

Аз му затворих. Помислих си, че лъже, за да я изкара луда. После обаче видях Ралица как трепери над телефона и ѝ казах направо:

„Истина ли е за кредита?“

Тя мълча сигурно минута.

„Не е точно така.“

„Кое не е точно така?“

„Аз го взех, ама за лечение.“

„Какво лечение?“

И тогава тя седна на масата и каза нещо, дето не бях чувала никога. Малкият Митко имал съмнение за проблем със слуха преди година. Трябвали прегледи, изследвания, после логопед, частни часове, защото с направление чакането било месеци. Тя не искала да казва на никого, защото мъжът ѝ викал, че „нищо му няма на детето“ и че тя си въобразява. Майка ми пък ѝ казала да не „лепи диагнози“ на детето, че хората веднага почват да говорят.

„И ти затова взе кредит?“

„Да.“

„На чуждо име?“

„Той не ми даваше пари. А когато разбра, ме удари.“

Не знаех какво да мисля. Защото това, че я е ударил, не прави нормално другото. Обаче и другото не прави нормално това, че я е ударил. Пълна каша.

Същата вечер майка ми дойде пак, сякаш надушила, че нещо има.

„Тя пак лъже“, каза ми в кухнята. „Не я слушай.“

„Ти знаела ли си за детето?“

Майка ми ме изгледа и изведнъж седна.

„Знаех, че ходят по лекари.“

„И?“

„И ѝ дадох пари.“

Аз онемях. Защото тя от месец ми повтаряше, че не иска да издържа никого.

„Колко пари?“

„Десет хиляди.“

Направо ми причерня. Майка ми е пенсионерка и чисти в частна детска градина по няколко часа. Откъде десет хиляди?

Оказа се, че е изтеглила потребителски кредит. Без да казва на никого. За да помогне на Ралица. Само че после разбрала, че част от парите не са отишли за изследвания, а Ралица ги дала за стар дълг на мъжа си, защото ги били притискали някакви хора. И тогава майка ми откачила.

„Заради нейния срам аз сега плащам вноски на 68 години“, вика ми. „Ти знаеш ли какво е това? И сега пак да я държа в моя апартамент?“

Излязох при Ралица и я питах. Тя първо пак: „Не е точно така.“ После призна. Била дала част от парите, защото онези дошли пред блока и се уплашила за детето. Не ми звучеше измислено. И не ми звучеше и умно. Изобщо.

„Защо не ми каза?“

„Щото ти какво щеше да направиш? И ти щеше да ме гледаш така.“

Майка ми от коридора се развика: „Гледаме те така, защото все спасяваш мъже, дето после ти трошат живота!“

Ралица скочи: „А ти цял живот какво прави с татко?“

И тука вече стана най-лошото. Защото татко не беше светец, това всички го знаем, но вкъщи никой не го казва на глас. Майка ми ѝ удари шамар. Първия път в живота ми виждах това. Митко се разрева. Аз застанах между тях и почнах да викам и аз, без даже да знам на кого.

Два дни след това не си говорехме. Аз спях на хола с детето, Ралица в малката стая, майка ми тръшкаше вратата и звънеше по три пъти на ден. После ми прати съобщение: „Или излизаш и ти с тях, или подавам декларация, че живеете без мое съгласие.“ Не знам дали може, не разбирам, но се уплаших.

И тогава направих нещо, дето сигурно много хора ще ме съдят. Изтеглих си малък заем от една фирма, доплатих с каквото имах и наех гарсониера в „Свобода“. Уж временно. Мухлясала, с печка на ток и баня като кибритена кутийка. Преместих се аз, Ралица и Митко. Майка ми не ми говори вече трета седмица.

Само че вчера тя дойде пред блока. Донесе торба с буркани, детски дрехи и едно пликче с документи. Каза ми: „Това са разписките от прегледите на Митко. Не съм мислила, че лъже за всичко.“ После добави: „Но не мога повече да плащам чужди поразии.“

Ралица стоеше на вратата и нищо не каза. Само взе торбата. После вечерта ми прошепна: „Ще върна всичко. Някога.“ Аз не ѝ вярвам напълно, ако трябва да съм честна. Ама като видя как приспива Митко, как му повтаря думичките бавно, как брои стотинки за кисело мляко и пак го целува… не мога да я изхвърля.

Само че и майка ми не мога да я изкарам чудовище. Жената се е заробила на стари години, срам я е от хората, яд я е, страх я е, и сигурно е права за много неща. Аз пък съм по средата и вече не знам дали защитавам сестра си, или просто се инатя срещу всичко.

Изгубих спокойствието си, изгубих и майка си засега, хората вече говорят какво ли не. Ама ако бях затворила вратата онази вечер, май нямаше да мога да се гледам в огледалото.

Вие какво щяхте да направите на мое място — да пазите сестра си и детето ѝ въпреки всичко, или да сложите граница, дори да останат сами?