Майка ми се върна за апартамента, а аз разбрах какво всъщност е загубено

„Нямаш право да идваш тука и да искаш ключ!“ — това беше първото, което чух от Георги, още преди да си събуя обувките в коридора.

Майка ми стоеше до вратата, с едно старо яке, дето го помня от преди години, и стискаше папка с документи. Като ме видя, не помръдна. Само каза: „Кажи му да млъкне. Говоря с теб, не с него.“

Не я бях виждала почти осем години. Не и така, пред нас, в „Люлин“, все едно нищо не е станало.

„Какво правиш тук?“ — това излезе от мен. Грозно, сухо. Даже не „как си“.

Тя преглътна. „Баба ти почина. Знаеш.“

„Знам. На погребението не дойде.“

„Не ме почнавай сега.“

Георги тръгна да казва нещо, аз му махнах да спре. Майка ми вдигна папката.

„Апартаментът в ‘Надежда’ е и мой по документи. Половината. Идвам да се разберем, не да се караме.“

Честно, в този момент ми причерня. Баба ме гледа от седми клас. Тя ме взе при нея, след като майка ми замина за Гърция с някакъв мъж и после просто… не се върна. Имаше обаждания в началото, после и те оредяха. За абитуриентския ми прати 200 евро по Еконт чрез една съседка, и толкова. А сега — „половината е моя“.

„Когато баба лежа в ‘Пирогов’, къде беше твоята половина?“ — казах аз. „Когато плащахме лекарства, памперси, санитарка? Къде беше?“

Тя ме погледна така, че за секунда се усъмних. Само за секунда.

„Пращах пари.“

Аз се изсмях. „На кого?“

„На майка ми.“

„Лъжеш.“

Тогава тя отвори папката и извади разписки. Стари. Банкови преводи. Не всеки месец, но имаше. От банка в Кавала към сметка на баба. Аз не знаех за такава сметка. Георги взе един лист, гледа, после го остави. Не каза нищо.

И тук вече нещата станаха гадни, защото излезе, че баба ми не ми е казвала всичко.

Седнах на ръба на дивана. „Защо ще крие това?“

Майка ми изведнъж се ядоса. „Защото не искаше да те настроя срещу нея. Все ми повтаряше, че детето трябва да има спокойствие. Само че после ти обяснила, че съм те зарязала.“

„Ти ме заряза.“

„Заминах да работя. Чистих хотели, гледах възрастни хора, спях в кухня. И да, имах мъж до мен, после ме изгони, ако това те интересува.“

„Осем години?“

„Не са осем. Върнах се два пъти, ти не пожела да ме видиш.“

Това беше вярно. Баба ми беше казала веднъж, че майка ми се навъртала пред блока. Аз отказах. Втория път бях вече бременна с Марти и пак отказах. Тогава ми беше лесно да съм твърда.

Само че после излезе и другото.

Тя каза тихо: „Не идвам само за апартамента. Имам рак на гърдата. Втора операция ми предстои в ИСУЛ. Трябват ми пари и място, където да стоя известно време.“

Георги изпсува под нос. Аз направо го изгледах, но и на мен ми мина същото — че е дошла точно сега, щото няма накъде.

„И сега се сети, че имаш дъщеря?“

„Всеки ден съм се сещала.“

„Айде стига.“

Тя посочи към детската стая, където Марти спеше след градина. „И аз така казвах за моята майка — стига, стига. Докато не разбрах, че каквото и да направиш, пак си им длъжна.“

Не знам защо, ама това ме жегна повече от всичко друго.

После Георги ме дръпна в кухнята. „Не я пускай тука. Имаме кредит, дете, две стаи. Почне ли, няма излизане. И апартамента не трябва да го давамe. Твоята баба искаше за теб да остане.“

„По документи е наполовина неин.“

„По документи, да. А морално?“

Това „морално“ много лесно се казва, когато не ти е майка.

Същата вечер звъннах на леля Даниела, сестрата на майка ми, от Варна. И тя ми каза нещо, дето ме довърши.

„Баба ти нарочно не ти каза за преводите. Беше обидена на Цвета, но и я пазеше. Викаше: ако Деси разбере, ще чака майка си, а не трябва да чака. Да живее и толкова.“

„И апартаментът?“

„Писан е на двете от едно време. След развода на родителите ти. За да имат сигурност.“

Сигурност. Много хубава дума. Само че аз точно това не съм имала никога.

На другия ден майка ми ми писа във Viber: „Няма да се моля. Кажи ми ще говорим ли като хора.“

Отидох сама до апартамента в „Надежда“. Още миришеше на баба — на крем „Здраве“ и на стар прах. Майка ми дойде след половин час. Не се прегърнахме. Стояхме в кухнята, на мушамата с лимоните.

„Кажи ми истината поне веднъж“ — казах.

Тя седна и взе да върти една чаша. „Истината е, че като тръгнах, мислех да те взема след година. После затънах. После ме беше срам. После всяко обаждане ставаше по-трудно. И да, имаше моменти, в които избирах себе си. Няма да се правя на светица. Но не съм те забравила.“

Аз й казах: „За мен разлика няма. Като те няма, те няма.“

Тя кимна, все едно това го е чувала в главата си хиляда пъти.

После ми предложи да продадем апартамента и да си разделим парите. Аз направо станах.

„Ето, значи за това е всичко.“

„Не е само за това. Но няма как да се лекувам с 540 лева болничен и на квартира в ‘Овча купел’.“

И пак замълчах, защото и това беше вярно.

Накрая направихме най-грозния компромис. Изтеглих потребителски кредит на мое име, за да й дам част от това, което би взела от продажба, а тя подписа, че ми прехвърля дела си от апартамента. Георги още е бесен. Вика, че съм се вързала на болест и вина. Може и да е прав донякъде. Майка ми влезе в операцията, после дойдоха химиите. Не я прибрах у нас. Намерих й малка стая при една жена в „Свобода“, плащам половината. Ходя понякога, но не всеки път мога. Понякога и не искам.

Най-лошото е, че не мога да я намразя както преди. А и не мога да й простя както тя май очаква. Като я гледам без коса и с ония торбички от аптека „Марешки“, ми става едно… После се сещам как чаках пред блока като дете и ми става друго.

Изгубеното май не е апартаментът, а онова тъпо чувство, че някой те иска без да трябва да го заслужиш. И сега не знам дали пазя себе си, или просто наказвам и нея, и мен. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да простите, или да държите дистанция, за да си запазите мира?