Майка ми и брат ми поискаха да продам къщата на баща ми, за да му дам още пари

„Ако имаше малко съвест, щеше сама да предложиш да продадем къщата.“ Това ми го каза майка ми на масата в кухнята, все едно ми подава солницата. Брат ми Павел седеше до нея, гледаше надолу и само вмяташе: „Не искам нищо чуждо, бе, Агнешка, искам справедливост.“ Направо ми причерня.

Къщата е в Пазарджик, на две улици от старата ни квартира. Баща ми я остави на мен. Не „на нас“, не „да се разберем“, а на мен. Има завещание, има нотариус, има всичко. Още като го прочетохме след погребението, майка ми стисна устни. Павел тогава нищо не каза, само после отвън ми прошепна: „Е, ясно. Пак ти.“ Тогава се ядосах, ама и ми стана гадно, защото така или иначе цял живот той беше „горкият Павел“.

Павел все не можеше да се оправи. Един курс почва, друг зарязва. Една работа в склад, после напуска, после шофьор към една фирма в Пловдив, после пак нещо. Все някой му е виновен. Майка ми обаче винаги: „Брат ти е по-чувствителен, брат ти не е като теб, ти си силна.“ Това „ти си силна“ при нас значеше „ти ще преглътнеш“.

Като почина баща ми, освен къщата имаше и спестявания. Не някакви огромни, но прилични пари. Делиха се. Аз тогава направих най-голямата си глупост или най-голямото си добро, не знам и сега. Дадох моя дял на Павел. Буквално. Той ревеше, че имал заеми, че щели да му вземат колата, че приятелката му била бременна и трябвало да се оправя. Майка ми ме хвана в коридора и ми каза: „Ти нямаш деца, можеш да започнеш отначало. Той сега има нужда.“ И аз клекнах. Подписах, преведох парите и си казах, айде, поне мир да има.

Мир имаше точно три месеца.

После приятелката му се изнесе. Оказа се, че не е бременна. Или е била, или не е била, аз вече не знам кое е истина при него. Колата пак я нямаше. Майка ми обясни, че част от парите отишли за стари кредити. Добре. Стиснах зъби. Само че миналата седмица ме извикаха „да поговорим“. И тогава дойде големият номер.

„Павел иска да отвори сервиз с един приятел“, каза майка ми. „Трябва му начален капитал. А тази къща стои празна.“

Празна. Направо щях да се изсмея. Аз не живея вътре постоянно, вярно е, защото работя в София и съм под наем в Люлин, ама всяка втора седмица слизам до Пазарджик. Оправям двора, смених дограмата на едната стая, плащам ток, вода, данък сгради. В къщата са инструментите на баща ми, старият му шкаф, снимките, всичко. И, ако трябва да съм честна, аз си мечтаех след година-две да се махна от София и да се върна там. Писна ми да плащам наем и да слушам съседите през стената.

Казах им: „Няма да продавам.“

Майка ми веднага скочи: „Разбира се. За себе си мислиш. Брат ти да пропада, няма значение.“

„Мамо, аз вече му дадох моя дял от парите.“

„Това беше тогава. Сега е друго.“

„Как е друго? Аз ли да съм банкоматът?“

Павел тогава се обади: „Ти винаги си имала всичко по-лесно.“

Това направо ме удари. Аз на 19 почнах работа в един магазин за телефони, после минах в офис, после още какво ли не. Учих задочно. Никой нищо не ми е дал наготово. Само дето не съм правила циркове и явно затова изглежда „лесно“.

Станах да си тръгвам и майка ми каза нещо, дето ме закова: „Баща ти и без това ти я остави от вина.“

Обърнах се. „Каква вина?“

Тя млъкна. Павел ѝ каза: „Остави.“ Ама аз вече бях чула.

Натиснах я. Голям скандал, викове. И накрая излезе една история, дето ме разтресе. Когато съм била на 17, баща ми имал връзка за няколко месеца. Майка ми разбрала. Не се разделили, уж го „простила“, ама не му простила. И понеже по същото време Павел пак бил забъркан в дългове, вкъщи станало ад. Баща ми тогава прехвърлил къщата на мое име със завещание, не защото съм му била любимка, а защото според майка ми „искаше поне ти да не останеш на улицата, ако семейството съвсем се разпадне“. Не знам дали е така. Баща ми вече го няма да питам. Но изведнъж цялото „той те е избрал“ се обърна.

После излезе и още нещо. Павел не искал само за сервиз. Имало пак заеми. Хазарт, не в огромни размери според него, „само малко онлайн залози“, ама достатъчно, че да затъне. Майка ми знаела. Даже беше взимала бърз кредит, за да му покрие една дупка. И сега явно бяха решили, че най-лесно е аз да продам къщата и да приключим.

„Ти затова ли ми повтаряше, че е за бизнес?“ го питам.

Той вика: „Ако знаеше за заемите, нямаше и да седнеш да говориш.“

„А сега като знам, да тичам към нотариуса ли?“

Майка ми ревна: „Не го разбираш! Ако не му помогнем, ще го съсипят!“

И ето тука ми стана най-гадно, защото тя не го играеше театър. Наистина беше уплашена. И аз за секунда се разколебах. Това ми е брат все пак. Каквото и да е направил. Само че после си спомних всичко преди това — как все аз отстъпвам, все аз разбирам, все аз нямам право на нещо мое. И казах: „Помагала съм. Повече няма да си продам живота, за да запушвам чужди дупки.“

Майка ми ми каза, че съм коравосърдечна. Че като останела сама, щяла да види на кого може да разчита. Това много ме заболя, защото аз я карах по лекари миналата година, аз ѝ плащах изследванията, когато чакахме направление с месеци, аз ѝ поръчвах лекарства, като не можеше да излиза. Павел тогава беше „много зает“.

Тръгнах си. На автогарата в Пазарджик седях и треперех от яд. После майка ми звънна. Не да се извини. Само каза: „Помисли още малко.“ Аз ѝ отговорих: „Помислих.“ И затворих.

Оттогава Павел ми е писал два пъти. Първо: „Не исках така да стане.“ После: „Ако стане най-лошото, ще знаеш, че си можела да помогнеш.“ Това вече ми дойде като изнудване. Блокирах го, после го отблокирах, после пак… абе, детинска работа, знам.

Сега къщата няма да я продавам. Каквото и да ми говорят. Ако реша някога, ще е защото аз така искам, не защото пак трябва да спасявам Павел. И въпреки това не мога да се направя, че ми е все тая. Майка ми ми е майка. Брат ми ми е брат. Само че май май цял живот съм била удобната дъщеря, дето все ще понесе още малко.

Не знам, може и аз да съм станала твърда. Ама ако отстъпя и сега, после какво? Пак ли аз? Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли продали къщата, за да спасите брат си, ако вече веднъж сте дали всичко, което сте могли?