Свекърва ми, мъжът ми и списъкът с домакинска работа, който обърна всичко

„Това пиле защо е от вчера? И подът лепне.“ Така ми каза свекърва ми още от вратата, докато аз бях по анцуг, с лаптоп на масата и с недопито кафе от сутринта. Мъжът ми, Мишо, само вдигна рамене и добави: „Кате, мама е права, напоследък много го занемарихме.“ Направо ми притъмня.

Аз работя в счетоводна кантора в Пловдив, от 9 до 6, а често и повече около декларации и края на месеца. Не съм си вкъщи да меся баници и да бърша прах по первазите по три пъти на ден. Само че при тях явно това няма значение. Свекърва ми, Донка, е от онези жени, дето ако минеш с пръст по шкафа и има прашинка, значи „къщата е западнала“. И постоянно: „Едно време и деца гледахме, и зимнина правехме, и мъжете ни все сготвено намираха.“

Аз в началото стисках зъби. Казвах си, айде, по-възрастна е, така е свикнала. Ставах в 6, пусках пералня, мятах нещо за вечеря, вечер прибирах, миех баня в събота, сменях чаршафи в неделя. Мишо? „Кажи само какво да направя.“ Това неговото ме побърква. Все едно аз съм началник смяна у нас. Ако не кажа, не вижда. Ако кажа, го прави така, че после пак аз да оправям. И после: „Е, ти все не си доволна.“

Миналия месец направо се сринах. Не припаднах театрално, ама на работа ми прилоша, вдигнах кръвно, колежката Ралица ми даде вода и каза: „Ти нормална ли си? На какво приличаш?“ Прибрах се, казах на Мишо, че не мога така. А той: „Напрегната си, вземи си два дни отпуска и си подреди задачите.“ Аз го гледах и не вярвах какво чувам. Два дни отпуска да мия прозорци ли?

Същата вечер Донка ми звъни.
— Как е пилешката супа, дето ти казах да направиш?
— Не съм правила супа.
— Е, какво ядохте?
— Сандвичи.
— Катерина, това не е семейство.

Тука вече избухнах. Казах й да спре да ми говори като на ученичка и че ако толкова я вълнува менюто, да вземе тя да дойде да сготви. Тя млъкна за секунда и само каза: „Добре. Явно аз съм излишна.“ И затвори.

После Мишо ми се развика, че съм била груба. Аз на него, че е мамино синче. Той на мен, че преувеличавам и никой не искал да ме прави слугиня. Само искали „нормален дом“. Тогава му казах нещо грозно, че ако иска хотелско обслужване, да си плати. Не ми е приятно, ама го казах.

На другия ден отидох при Донка, защото си мислех, че ако не говорим очи в очи, това ще стане още по-зле. Честно, очаквах пак да ми чете лекции. Обаче тя седеше в кухнята и плачеше. Никога не я бях виждала така.

Каза ми: „Ти мислиш, че аз само те проверявам. А аз се страхувам.“
Аз викам: „От какво точно?“
И тогава излезе друго. Преди половин година на Донка й били открили начален паркинсон. Не тежък засега, но имала треперене, забравяне, притеснявала се. Не казала на почти никого, даже на Мишо не всичко. И била вманиачена по реда, защото това било единственото, което още можела да контролира. Като видела разхвърляно, изпадала в паника, че „всичко се разпада“.

Аз онемях. После се ядосах още повече, честно казано, защото вместо да каже какво има, тя се беше вкопчила да ме командва. Попитах я защо не е казала направо. Тя: „Защото мъжете се плашат. А и ти и без това все бързаш.“ Това последното много ме жегна.

Като се прибрах, натиснах Мишо да седнем и да говорим като хора. Не за праха, а за всичко. И тогава излезе и неговото. Той знаел, че майка му не е добре, но не колко. И затова ме натискал повече вкъщи, защото се надявал „да я успокоим“, да не се кара с нас, да не се влошава. Тоест, без да ме пита, беше решил аз да поема удара, за да е тихо.

Казах му: „Ти нормален ли си? Аз не съм буфер между вас двамата.“
Той само мълча. После вика: „Не съм знаел как да го направя. На мен цял живот ми е повтаряно, че жената държи къщата. И да, свикнал съм ти да вършиш повече. Удобно ми е било.“
Поне това си призна.

Аз тогава извадих един лист. Направо като в детска градина. Написах: пране, готвене, пазаруване, баня, под, сметки, боклук, прегледи на майка ти, лекарства, ходене до аптека, всичко. И му казах: „Избираш половината. Не ми помагаш. Това е и твоя работа.“ Той се намръщи, каза, че превръщам дома в фирма. Аз му отговорих: „Не, фирма го направихте вие, когато почнахте да ми правите проверки за качество.“

Скарахме се пак, но този път не отстъпих. Три дни не му готвих, не защото играя театър, а защото наистина не можех. Той поръча дюнери два пъти, веднъж забрави да пусне пералнята, после ходи с несъхнала риза. И май чак тогава му светна колко невидими неща се вършат всеки ден.

Най-интересното е, че Донка накрая ме изненада. Каза пред него: „Мишо, аз съм те разглезила. Не Катя ти е виновна.“ Направо го гледах. После добави, че няма да идва без да се обади и че няма да ми прави забележки за тенджери и прозорци. Но и аз да проявя разбиране, ако има дни, в които е по-зле и е нервна. Това мога да го приема.

Сега не е станало приказка. Пак има подмятания. Пак понякога питам сто пъти защо чашата е оставена до мивката, а не вътре. Пак ме дразни, че трябваше да стигна до ръба, за да ме чуят. Но поне вече Мишо готви два пъти седмично, пере си сам, води майка си на невролог и не чака аз да организирам всичко. И като Донка почне с „едно време“, той й казва: „Мамо, сега е друго.“ За мен това е направо чудо.

Само че още се чудя дали не закъснях много с границите и дали не бях прекалено рязка, особено след като разбрах за заболяването й. От друга страна, и болен човек няма право да прави другия на парцал. Аз така го виждам. Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да търпите заради свекървата, или още по-рано да тропнете по масата?