Открих скрития заем на мъжа ми и вече не знам дали любовта стига, когато доверието е счупено

„Ти нормален ли си бе, Иво? Това какво е?“ — направо му бутнах писмото в ръцете още на вратата.

Той само ме погледна, пребледня и каза: „Откъде го взе?“

„От нашата пощенска кутия, откъде? Пише, че имаш просрочие по потребителски кредит. Какъв кредит, бе? Ние едва събираме за вноската на апартамента в „Люлин“, ти си теглил още пари?“

Тогава синът ми Митко, той е на десет, излезе от стаята и вика: „Мамо, пак ли се карате?“ И това ме довърши. Казах му да си сложи слушалките и да пусне телевизора.

Иво седна на кухненския стол и само повтори: „Щях да ти кажа.“

Това „щях“ направо ме побърка. От шест години сме заедно, три от тях женени. Имаме общ бюджет, аз работя в аптека до пазара „Красно село“, той е техник в една фирма за климатици. Не живеем широко, ама се оправяме. Или поне аз така съм си мислела.

„Колко?“ — го питах.

„Осемнайсет хиляди.“

Аз буквално седнах на пода в коридора. Осемнайсет хиляди. За мен това не са пари, това е пропаст.

Първата му версия беше, че ги е взел, защото имал стари задължения отпреди мен. После излезе, че не било точно така. После — че част от парите ги дал на майка си в Перник, понеже я заплашвали, че ще ѝ спрат тока и имала борчове. Аз веднага му казах: „Добре, това защо не ми го каза? Щяхме да помогнем.“ А той ми отвърна: „Не исках пак да слушам как твоите ме изкарват несериозен.“

И тука има нещо вярно, няма да лъжа. Нашите никога не го харесаха напълно. Баща ми все повтаря, че Иво е „мек“ и че все някой го използва. Аз много съм се карала заради него вкъщи.

Само че после излезе още нещо.

Докато той беше в банята, телефонът му светна. Не ровя по принцип, честно. Ама след това писмо… Видях съобщение: „Няма как да чакам повече. Или ми превеждаш до петък, или казвам на жена ти всичко. – Мария“

Аз направо ми изтръпнаха ръцете. Като излезе, му показах екрана и казах: „Коя е тая Мария?“

Той първо мълча. После каза: „Не е каквото си мислиш.“

Е, това като го чуя и ми идва да счупя нещо. Оказа се, че Мария му е бивша. И не просто бивша, а жена, с която е живял преди години във Варна. И имала дъщеря. Не от него — така ми каза. Само че момичето имало здравословен проблем, трябвали пари и той ѝ помагал от време на време.

„От време на време“ се оказа почти всеки месец.

„Защо?“ — викам му. „Защо точно ти? Тя няма ли роднини, баща, работа?“

Той почна да се нервира: „Има работа, ама детето лежа в „Св. Марина“ и… няма да ти обяснявам.“

„Не, ще ми обясняваш, защото си взел заем зад гърба ми!“

Тогава ми каза нещо, дето обърка всичко. Че преди две години е ходил на изследвания, защото Мария се свързала с него и му казала, че може би детето всъщност е негово. Не бил сигурен. Направили ДНК тест. Излязло, че не е той.

„Тогава защо продължи да даваш пари?“

Иво само каза: „Защото до тоя момент вече бях обещал. И защото знам какво е да си дете и никой да не те търси.“

Това ме удари гадно. Баща му го е зарязал малък, това го знам. Той уж не говори за него, ама явно не му е минало.

Обаче пак не ми излизаше сметката. Осемнайсет хиляди не са „помагам от време на време“.

На другия ден отидох до Перник при майка му, без да му казвам. Жената се разплака още като ме видя. Каза: „Не, майка, не ми е давал за ток. Един път ми даде 500 лева за лекарства, толкова.“

Прибрах се и вече бях сигурна, че всичко е било лъжа. Само че не беше точно така.

Вечерта го натиснах пак и той най-после каза цялото. Не само е пращал пари на Мария. Брат му Сашо също му е искал. Имал някаква схема с коли втора ръка в Дупница, затънал, после дошли хора да го търсят. Иво дал пари и на него, за да не стане по-лошо. И не ми казал, защото Сашо го бил накарал да се закълне, а и защото знаел, че ще кажа „стига си оправял чужди бакии“.

Казах му: „То не са чужди, бе! Те винаги ще са чужди, защото ти криеш от мен. Аз каква съм тогава? Съквартирантка?“

Иво също избухна: „А ти каква си? Всеки път като стане дума за моето семейство, гледаш все едно са просяци! За твоите може, за моите — не!“

Това също не е съвсем лъжа. На майка ми съм давала пари, когато беше без работа. Но аз му казвах. Не съм теглила кредит.

Два дни не си говорихме като хората. Спах при сестра ми в „Надежда“ с Митко. На третия ден Иво дойде пред блока и каза, че иска да поговорим спокойно. Отидохме на кафе до метростанцията. Беше ми омръзнало да плача и да се чудя.

Тогава той ми каза най-грозното. Че всъщност не е теглил кредита само с мисъл „ще се оправя“. Теглил го е, защото бил сигурен, че ако ми каже предварително, аз ще го спра. А той не искал пак да избира между „да е човек“ и „да ме слуша“.

„Тоест аз ти преча да си човек?“ — го питах.

„Не. Ама с теб всичко е таблици, вноски, сметки, планове. И аз знам, че е правилно. Само че понякога някой гори и няма време за правилното.“

Много се ядосах, ама… и това донякъде го разбирам. Аз съм такава. Ако не сметна три пъти, не пипам. След развода с бащата на Митко станах такава, защото останах с дете и наем, и никой не ме пита как съм. Само че това не дава право някой да ми разбива и малкото спокойствие, дето съм си сглобила.

Най-лошото е, че още го обичам. И Митко е свикнал с него, нарича го „Иво“, но го търси за всичко — колело, домашни, футбол. Не ми се иска да режа всичко за един ден. Обаче като го погледна, все едно виждам не него, а писмото от банката. И телефона. И тия „щях да ти кажа“.

Сега сме уж заедно, ама не е същото. Той предлага да продадем колата, да обединим заемите, да ходим на семеен консултант, макар че аз не знам в България колко хора изобщо правят това без да им е смешно. Аз искам достъп до всичките му сметки, а той вика, че не е престъпник. Може и да не е. Ама аз вече не се чувствам жена до мъж, а човек на проверка в банка.

Чудя се дали изобщо има връщане от такова нещо. Защото проблемът не е само в парите. Проблемът е, че той реши сам кое е милост, кое е дълг и кое аз мога да понеса. И ме излъга, за да си остане добрият за всички.

Не знам. Ако бяхте на мое място, бихте ли опитали да спасите брака, или щяхте да си тръгнете, колкото и да боли?