„Като не можеш да се държиш нормално, поне не ме излагай“ — това ми каза мъжът ми пред детето, а аз още не знам дали проблемът е в него, или в мен

„Пак ли с това ще излезеш?“

Това ми каза мъжът ми в коридора, докато си обувaх обувките, а детето вече ме чакаше до вратата с раничката за танци.

Първо се направих, че не съм чула. После казах:

„С какво точно?“

Той ме изгледа отгоре до долу и вдигна рамене.

„Знаеш с какво. После пак ще се снимаш, ще се триеш по 40 минути и ще ревеш, че не си се харесала.“

Това ме удари много по-силно, отколкото трябваше. Не заради дрехите. Заради това, че го каза пред детето. И защото беше прав за част от нещата.

Казах му: „Можеше и без това.“

А той отвърна: „И аз това си мисля от години.“

Излязохме мълчаливо. Оставих детето и седнах в колата, без да паля. Ръцете ми трепереха. Защото уж спорът беше за една блуза, а всъщност не беше.

Истината е, че отдавна живея все едно съм на изпит. На работа, сред майките пред училище, по семейни събирания, навсякъде. Ако не изглеждам събрана, ако кача снимка и никой не реагира, ако някой ме подмине без „много добре изглеждаш“, целият ми ден отива по дяволите.

Не ми е приятно да го призная, но е така.

Работя в офис на малка счетоводна фирма и там всички гледат. Никой не ти казва нищо директно, но всичко се вижда — кой как е облечен, кой е напълнял, на кого му личи, че не е спал. След второто майчинство така и не успях да се върна към себе си. Не само към килограмите, изобщо към усещането, че съм „достатъчна“.

И започнах да се вкопчвам в глупости. Снимки. Филтри. По десет пъти да се преоблека за едно кафе в мола. Да питам мъжа ми: „Така добре ли съм?“, „Личи ли ми коремът?“, „Изглеждам ли уморена?“ Първо ми отговаряше нормално. После започна да въздиша. Накрая се затвори.

Само че и той не е невинен.

Преди няколко месеца случайно видях, че е писал на негова колежка в чата: „Моята пак се е филмирала какво да облече, ще закъснеем както винаги.“ Не е флирт, не е изневяра. Но ме смачка. Защото вместо да ми каже в очите, ме беше направил смешна пред друг човек.

Тогава му вдигнах скандал.

„Значи аз съм ти за подигравка?“

Той каза: „Не си ми за подигравка, просто съм уморен. Всичко вкъщи почва и свършва с това как изглеждаш и какво ще кажат хората.“

„Не е вярно.“

„Вярно е. Миналата неделя закъсняхме за рождения ден на племенника ми с час, защото ти три пъти се преоблича. На тържеството на детето не гледа представлението, а снимките. На морето се скарахме, защото те бях снимал от лош ъгъл. Това нормално ли е?“

Тогава го намразих за малко, защото пак беше прав.

Но и той не виждаше друго. Не виждаше, че когато съм изморена, с несресана коса и стар анцуг, все едно минава покрай мен. А когато съм стегната, гримирана, „готова“, тогава изведнъж става мил. Даже само дреболии — „ей, добре изглеждаш“, „тази рокля ти стои супер“. Може да ви звучи смешно, но аз живеех за тия трохи.

И да, търсех ги. Прекалено много.

Преди седмица пак се скарахме, но този път стана по-лошо. Бяхме поканени на кръщене в Банкя. Аз от сутринта се въртях из нас, нищо не ми стоеше добре, детето ревеше, че не иска официални обувки, а мъжът ми само повтаряше: „Хайде, ще закъснеем.“ Накрая ми изтърва:

„Честно, не знам какво още чакаш да видиш в огледалото. Няма да станеш друг човек.“

Замръзнах.

Това вече не беше за роклята.

Казах му: „Така ли ме виждаш? Че каквото и да правя, не ставам?“

Той се ядоса: „Не извъртай. Казвам, че ти сама не се понасяш, а после очакваш аз да те убедя всеки ден, че си хубава, умна, добра майка и каквото още искаш да чуеш. Не мога повече.“

Тогава и аз казах нещо грозно: „Добре, щом ти е толкова тежко, намери си някоя, която не ти досажда.“

Той млъкна. После само каза: „Може би проблемът е, че ти отдавна не искаш мъж, а публика.“

От два дни си говорим само за детето и сметките. Тежи ми. Защото не мога да кажа „той е ужасен“ и да приключа. Не е. Носи, прибира, пазарува, гледа детето, плаща половината неща без да мрънка. Но е станал студен. А аз съм станала зависима от това някой да ме уверява, че струвам нещо.

И най-лошото е, че май съм го натоварила да ми запълва дупка, която не е от него. Още от вкъщи съм така. При нас винаги се е гледало как изглеждаш пред хората. „Стегни се.“ „Не се излагай.“ „Усмихвай се.“ Може би затова и сега, на 38 години, пак чакам някой да ми каже, че съм наред.

Но и не приемам, че човекът до мен може да ми говори така, все едно съм му досаден проект.

Не знам кое е по-честно — да спра да очаквам постоянно потвърждение, или да призная, че без малко топлота от човека до мен просто изсъхвам. Може би и двете.

Кажете ми честно — може ли човек наистина да се приеме такава, каквато е, ако все още има нужда да бъде одобрявана от другите, или това винаги те връща в същия капан?