Майка ми умираше, когато ми каза, че татко не ми е баща

„Не казвай на баща ти, докато не си тръгна.“

Това ми каза майка ми в Пирогов, с кислородната тръбичка и с оня сух глас, дето не прилича на нея. Аз първо изобщо не разбрах. Наведох се и й викам: „Какво да не казвам?“ И тя ме хвана за ръката, стисна ме изненадващо силно и прошепна: „Иван не ти е баща. Истинският ти баща е Димитър. От Плевен. Казва се Димитър Ненов.“

Все едно ми изсипа кофа лед в корема.

Казах й: „Мамо, какви ги говориш? Сега ли? Сега ли точно?“

Тя почна да плаче, ама без глас. Само очите. „Обещай ми, че ще ме чуеш. После прави каквото искаш.“

Не исках да я слушам. Честно. Исках да изляза от стаята, да ида до автомата за кафе, да си взема нещо горчиво и да се събудя. Ама останах. И тя ми каза, че преди да се оженят с Иван, са били разделени за кратко. Запознала се с тоя Димитър на море в Китен, после уж било нещо кратко, после пак се събрали с Иван. Разбрала, че е бременна, но не била сигурна от кого съм. Иван казал, че няма значение, че ще ме гледа като свое дете. После, като съм се родила, нямало тестове, нямало пари, нямало нищо и така си останало.

Само че после тя каза и друго.

„Иван знае.“

Това ме удари по-зле и от първото.

Излязох от стаята и направо го видях в коридора. Седи с едно яке в ръка, все едно му е студено, а беше юни. И аз без никаква мисъл му казах: „Ти знаел ли си?“

Той ме погледна и още от погледа разбрах.

„Мария…“

„Не ми казвай Мария така. Знаел ли си?“

Той седна на оная пластмасова пейка и само кимна.

Направо ми причерня. „Цял живот? Цял живот сте ме лъгали и двамата?“

Той почна тихо: „Не сме те лъгали за всичко.“

„А, супер. Само за това кой ми е баща. Нищо особено.“

Хора минаваха покрай нас, една санитарка ни изгледа, ама въобще не ми пукаше. Имах чувството, че ако остана там още малко, ще му изкрещя неща, дето после няма да мога да върна.

Прибрах се в Надежда, заключих се и не му вдигах два дни. Той звънеше, пращаше съобщения: „Моля те, отвори“, „Майка ти е зле“, „Не го прави по-трудно“. Последното направо ме вбеси. По-трудно за кого?

На третия ден отидох. Майка ми вече почти не можеше да говори. Само ми прошепна: „Не мрази Иван. Ако не беше той…“ И не довърши. Умря същата вечер.

След погребението в Бакърена фабрика вкъщи беше пълно с хора, жито, свещи, лели, съседи, всеки нещо пита. Иван мълчи и разлива кафе. Гледах го и не знаех какво ми е. Хем ми беше жал за него, хем ми идеше да му кажа, че не го познавам.

Накрая, като си тръгнаха всички, му викам: „Кажи ми цялото. Без да спестяваш.“

Той седна в кухнята, там където винаги си белеше ябълката с ножчето, и каза: „Когато се роди, исках тест. Не защото не те исках, а защото майка ти ми беше изневерила. Бях бесен. После те донесоха, аз те взех, ти ми се хвана за пръста… Знам, че звучи тъпо, ама така беше. И не направихме тест. След години Димитър се появи веднъж.“

Аз направо скочих. „Как така се е появил?“

„Дойде пред блока. Беше разбрал от нейна приятелка. Искаше да знае дали си негова.“

„И?“

„Майка ти му каза да не идва повече.“

„А ти?“

Той млъкна. После каза: „И аз му казах.“

Тогава наистина го намразих за няколко минути. „Тоест двамата сте решили вместо мен?“

„Да, решили сме. Беше на шест. Имахме кредити, караници, майка ти тъкмо беше почнала работа в 24-та поликлиника. Страхувах се. Че ще те вземе, че ще те обърка, че аз ще остана никой.“

Това „аз ще остана никой“ ми заседна. Защото беше жалко. И честно. И гадно едновременно.

Намерих Димитър през една жена от Плевен във Фейсбук. После негов профил нямаше, но синът му имаше. Да, синът му. Оказа се, че имам брат… или полубрат, както там се казва. Обадих се като ненормална. Човекът първо реши, че е някаква измама.

Срещнахме се на автогарата в Плевен, щото не исках да ходя у тях. Беше висок, посивял, с работнически ръце. Не изглеждаше като от филм, дето изведнъж намираш истинския си баща и всичко си идва на мястото. Беше неловко и тъпо.

Той каза: „Приличаш на майка си.“

Аз му отвърнах: „Не съм дошла за това.“

Седнахме в едно кафе до центъра. И тогава той ми каза нещо, което пак обърна всичко.

Не бил герой, дето го изгонили и той цял живот страдал. Пратил пари два пъти по общ познат. Върнали му ги. И след това се отказал. После се оженил, имал семейство, а жена му разбрала историята и му поставила условие да не рови в миналото. „Не съм се борил достатъчно“, каза ми. „Това е истината. Не искам да се правя на жертва.“

И аз не знаех какво да му кажа. Защото бях дошла да мразя един човек или да прегърна другия. А то се оказа, че единият ме е отгледал от страх да не ме загуби, а другият ме е изпуснал от слабост. И двамата по някакъв начин са ме избрали, и двамата по някакъв начин не са.

Като се прибрах в София, Иван беше вкъщи. Седеше на балкона и поливаше мушкатото на майка ми, което тя уж все се канеше да изхвърли. Аз му казах: „Видях се с него.“

Той само попита: „Прилича ли ти?“

И това ме разби повече от всичко. Не „Как мина“, не „Какво каза“. Това попита.

Казах: „Малко.“

Той кимна и продължи да полива. После тихо: „Аз не съжалявам, че съм ти бил баща. За лъжата съжалявам. За другото — не.“

И аз не издържах и ревнах като малка. Защото колкото и да съм бясна, той е човекът, който ме е учил да карам колело в Западен парк, който ми носеше банички преди матурата, който дойде в 3 през нощта до Шейново, когато раждах. Това не изчезва, колкото и ЕГН-та, кръв и тайни да излизат.

С Димитър още си пишем от време на време. Внимателно е, все едно стъпва по лед. Прати ми снимка на баба ми по негова линия. Приличам й. Това също ме удари странно. Някак си за пръв път видях лицето си и в друго семейство.

Само че не мога да простя лесно. На майка ми, че ми го каза на смъртния си одър. На Иван, че е мълчал. На Димитър, че не е дошъл пак. И на себе си, че ту единия защитавам, ту другия. Един ден викам „Иван ми е баща, край“, на следващия се чудя защо съм лишена от половината си история.

В момента съм по средата и честно казано не знам има ли правилно. Обичам човека, който ме е отгледал. И ми е болно за човека, който ме е изпуснал. А най-много ме боли, че майка ми реши вместо мен чак до края.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили на Иван, бихте ли дали шанс на Димитър, или след такава лъжа човек просто дърпа чертата?