Когато брат ми доведе чуждо дете в апартамента на мама

„Това дете няма да ми вика бабо, ясно ли е?“ — изкрещя майка ми от кухнята, а чашата й се удари в мивката толкова силно, че си помислих, че ще я строши.

Бях още на вратата с торбите от Фантастико. Брат ми Иво стоеше в хола с едно тъмнокосо момиченце до него, най-много на осем, с розова раница и такова изражение, дето не знаеш да го прегърнеш ли, или да се правиш, че не го виждаш. До тях беше Мария, приятелката му, пребледняла.

„Мамо, никой не те кара насила да ти вика бабо“, каза Иво през зъби. „Казвам ти, че Ния ще живее при нас известно време.“

„При нас? Кои сме тия ‘нас’? Това е моят апартамент.“

Аз оставих торбите и направо се намесих: „Извинявай, как така ще живее тук? Иво, ти нали уж беше под наем в Люлин? Пак ли не си платил?“

Той ме изгледа така, сякаш аз съм виновна за всичко. „Не е това.“

Оказа се, че Мария е получила предложение за работа в Пловдив, в една частна дентална клиника, добро заплащане, но с почване веднага. Само че бившият й мъж, бащата на Ния, бил заминал за Германия и от два месеца не си вдигал телефона. Детето нямало при кого да остане за лятото, после и за училището щели да мислят. Иво решил „засега“ да ги прибере при мама, защото неговата квартира била гарсониера и хазяйката не искала дете.

„Без да питаш?“ му казах.

„Щях да питам. Сега питам.“

Майка ми се изсмя гадно. „Не, ти съобщаваш. Както съобщи, че ще напуснеш склада в Божурище, защото шефът бил простак. Както съобщи, че имаш кредити. Само съобщаваш.“

На това Мария тихо каза: „Ако е проблем, аз ще се оправя.“

И тук, честно, аз се ядосах още повече. Защото това „ще се оправя“ много лесно се казва, ама после пак нашата майка пере, готви, гледа. Тя е на 67, с високо кръвно, от две години след инсулта на баща ми не е мръднала като хората. Баща ми почина миналата есен, и оттогава всичко е на парчета.

Казах направо: „Мария, не е лично. Просто ние тука не сме детска градина.“

Момиченцето ме погледна. Нищо не каза. Само хвана по-здраво раницата.

Тая вечер си тръгнах бясна. После Иво ми звъня три пъти, не вдигнах. На следващия ден майка ми ми се обади разтреперана: „Ела. Брат ти е събрал куфарите. Ще ходи бог знае къде с тях.“

Отидох. Иво мъкнеше един сак, Мария плачеше в коридора, а Ния седеше на обувките си и ядеше солети.

„Къде ще ходите?“ го питам.

„На хотел, на квартира, на майната си.“

„С какви пари, бе?“

„Ще измисля.“

Майка ми стоеше стиснала касата с лекарствата си и само повтаряше: „Не мога, не мога, не мога.“ Тогава за пръв път видях, че тя не е просто инат. Беше уплашена. Само че пак ми излезе нервът и казах на Иво: „Ти я довършваш. Все при мама опираш.“

И тогава той избухна: „При мама ли? А ти къде беше, когато татко лежеше в Пирогов, а аз спях по столовете?“

Направо млъкнах. Защото беше вярно. Аз ходех, да, но и работех. Имам салон в Младост, ноктопластика и мигли, и тогава точно бях затънала с наема. Иво наистина висеше по болници повече от мен. Само че това не му дава право на всичко.

После майка ми каза нещо, дето ми обърна целия скандал: „Не искам чуждо дете тук, защото още не съм преглътнала вашия баща.“

Ние я гледахме и не разбирахме.

Тя седна и каза: „Преди години баща ви имаше друга жена. Не за дълго. Аз разбрах късно. И имаше съмнение за дете. Нищо не се доказа, всичко се потули, той се върна, аз останах. Оттогава не мога да понасям идеята някой чужд да влезе и да ми размести къщата, все едно пак съм изместена.“

Честно, аз се вцепених. Баща ми за мен беше… какъвто и да беше, не това. И в един момент цялата тая омраза на майка ми към Ния ми се видя отвратителна, ама и някак… не знам… човешка ли, жалка ли.

Мария пребледня съвсем. Каза: „Аз не искам никой да ви мести. Аз даже не исках Иво да ви казва така рязко. Но аз имам още нещо да кажа.“

Оказа се, че работата в Пловдив не е била главното. Истинската причина била, че тя започвала лечение. Имала проблем, съмнение за тумор на гърдата, не искаше да плаши детето, не искаше и Иво да казва на всички, защото „още не се знае“. В Пловдив щяла да е при леля си и при лекар, препоръчан през познати. А Иво искал Ния да е при него, не защото му е удобно, а защото момичето от три години го приемало като човек, на когото може да разчита.

„Не съм й баща“, каза той, „ама и баща й го няма. Ако и аз кажа ‘не ми е работа’, какво правим?“

И пак, ей тука се разцепих. От една страна ми стана срам от мен. От друга — в главата ми пак беше: добре де, защо в апартамента на майка ни? Защо пак през нея?

Накрая аз предложих нещо, което изобщо не ми идваше отвътре. Казах: „Ния може да е при мен през седмицата. Имам диван в хола. Салонът ми е наблизо, ще я водя на училище, ако се стигне дотам. Уикендите при Иво. Мама да помага само ако сама поиска.“

Майка ми веднага: „Аз няма да гледам дете.“

Но на третия ден сама направи супа и прати Иво да я занесе. След седмица Ния вече й беше нарисувала картичка „за леля Дора“, не „за баба“. Майка ми я държеше на секцията и мрънкаше, че цветята били грозни. Не я хвърли.

После излезе още нещо — бащата на Ния не бил просто „изчезнал“. Той пращал пари на Мария, но й казал, че няма да вземе детето, защото новата му жена не искала. Като го чух това, направо ми причерня. И в същото време си казах: колко хора живеят така — все някой друг не иска, не може, не му е моментът, и накрая едно дете разбира, че е излишно.

Минаха два месеца. Лечението на Мария още върви, нещата не са ясни. Иво си намери работа в куриерска фирма и почна най-после да дава пари, не много, но дава. Майка ми още не казва „ела, бабиното“, ама вече пита Ния яла ли е. Аз… аз пък се хващам, че като чуя как Ния ми вика „Деси, виж“, не ми е неприятно. Само че понякога пак ме бодва нещо отвътре, все едно някой е влязъл в нашето без покана.

И точно това ме побърква — че уж искам да съм човек, а в мен има една дребна, гадна съпротива към дете, което с нищо не е виновно. Не знам това нормално ли е, или е срамота.

Та кажете ми честно — вие какво щяхте да направите на мое място? Любовта към „свои“ хора ли трябва да води, или човек избира да направи място и за чуждите, даже когато му е криво?