На морето с „нашите“: как една семейна почивка ме остави без пари, без сили и с въпроса дали изобщо съм им снаха, а не банкомат

„Дорота, ти плати паркинга, че на баща му пак не му работи приложението.“

Това ми каза свекърва ми още преди да сме свалили багажа в Несебър. Не „здравей“, не „как пътувахте“. Само това. Подаде ми телефона на свекъра, отворен на някаква грешка в приложението на банката, и ме гледа така, все едно аз съм длъжна.

Казах: „Добре, ще го платя, после ще ми ги дадете.“

Свекърът ми само измърмори: „Да, да, после.“

Мъжът ми, Стефан, вадеше куфарите и изобщо не се намеси. Точно това ме жегна най-много.

Тръгнахме уж „семейно“ – аз и Стефан, дъщеря ни Лора на шест, свекърите ми и сестра му Ива с нейното момче, което пак беше „между работа и нещо ново“. Апартаментът беше нает от свекърва ми, тя го беше намерила във Фейсбук група, и още преди да стигнем, ми беше писала поне пет пъти: „Ти запази ли? Ти капаро преведе ли? Че аз не разбирам от тия работи.“

Истината е, че аз преведох капарото. После и остатъка, защото хазяйката искала всичко наведнъж. Уговорката беше всички да ми върнат парите на място.

Още първата вечер започна. „Дорота, ти направи салатата.“ „Дорота, ти виж детето, че ние да слезем до магазина.“ „Дорота, ти си най-организирана, сметни колко дължим за вечерята.“

А Ива, дето е на 33 и няма едно изкарано лято без драма, си лежеше на терасата и пушеше електронна цигара.

Казах на Стефан тихо в банята: „Аз ли съм им снаха или персонал?“

Той ми вика: „Спокойно, за няколко дни е. Нашите са така. Не го мислят.“

„Е, аз го мисля.“

На другия ден свекърва ми се разсърди, че съм завела Лора на плаж без да чакам всички.

„Това е семейна почивка, не всеки както му падне.“

Казах й: „Детето стана в седем и ревеше, че иска на море. Няма да я държа до обяд гладна и нервна.“

Тя веднага: „Аз две деца съм отгледала, няма нужда да ми обясняваш.“

После на обяд в едно капанче сметката дойде 186 лева. Настъпи онова познато мълчание. Всички си гледат чиниите, все едно касиерът е невидим.

Сервитьорът стои. Аз стоя. Стефан ме поглежда. Ива каза: „Ох, аз май си забравих картата горе.“

Платих.

После навън казах: „Айде, дайте ми кой колкото има да дава.“

Свекърва ми се обиди: „Какво значи тука на улицата да се разправяме за пари?“

Ива вика: „Е, чак пък толкова ли си закъсала?“

Това… направо ми причерня. Аз съм счетоводителка в Пловдив, не съм милионерка. Имаме кредит за апартамент в „Тракия“, детска градина, ток, храна. Тия пари не падат от небето.

Вечерта избухнах на Стефан.

„Ти ще кажеш ли нещо изобщо?“

Той седна на ръба на леглото и само каза: „Знам. Ама майка ми се пали от нищо. Ако почна сега, ще стане цирк.“

„То не е ли вече цирк?“

Тогава той ми призна нещо, дето не знаех. Родителите му не били „просто зле с парите“. Свекърът ми от месеци ходел на изследвания в Пловдив и имало съмнение за нещо сериозно. Не искали да казват, докато не излезе окончателно. Затова и свекърва му се държала още по-странно, стискала пари, нервничела, дърпала всичко на другите.

Като го чух, ми стана гадно, че съм ги мислила само за тарикати. Обаче пак не ми обясняваше защо никой не може да каже нормално: „Нямаме възможност.“ Вместо това да ме правят на глупачка.

На третия ден уж реших да си замълча. Само че вечерта чух Ива на терасата. Говореше по телефона: „Не, не мога да му ги върна тоя месец. Те старите пак ги закърпихме. Да, Стефчо ще оправи нещата, той винаги оправя.“

После разбрах и другото. Преди два месеца Стефан й бил дал 2500 лева. Наши спестявания. Без да ми каже. Уж за „спешно“. А спешното се оказа покриване на неин бърз кредит и някакви поръчки онлайн, дето ги била скрила от всички.

Когато го притиснах, той вика: „Щях да ти кажа. Просто не му беше времето.“

„Кое време, бе, Стефане? След като и морето им платя ли?“

Той се ядоса и за първи път и на мен ми кресна: „Все едно само ти даваш! Това са моите родители!“

И тогава вече излезе всичко. Свекърва ми слушала зад вратата и влезе.

„Да, негови родители сме. И като си се омъжила, ставаш семейство.“

Аз й казах: „Семейство ли? На семейство казваш какво става. Не го ползваш за шофьор, детегледачка и портфейл.“

Тя почна да плаче. Истински, не театър. Каза: „Аз не знам как да се оправя вече. Баща му се прави на мъж, Ива е каша, а Стефан все него търся, защото е най-свестен. На теб разчитах, защото мислех, че ще ме разбереш.“

И това пак ме удари накриво. Щото аз донякъде я разбрах. Само че тя разчитала на мен без да ме пита дали мога.

На следващата сутрин си събрах багажа. Не драматично, просто тихо. Казах на Стефан: „Аз се прибирам с Лора. Ти решавай дали идваш с нас или оставаш.“

Той тръгна с нас. По пътя почти не говорихме. Само Лора пита на една бензиностанция до Ямбол: „Защо баба пак беше сърдита?“ И двамата със Стефан мълчахме като глупаци.

Оттогава минаха пет дни. Свекърът ми наистина има здравословен проблем, не е най-лошото, което са се страхували, но ще има лечение. За Ива разбрах, че е разделена с онова момче и е затънала с кредити повече, отколкото казва. Свекърва ми ми звънна вчера и не се извини точно. Каза само: „Може би прекалихме.“

Аз също не съм светица. Може би звучах дребнаво за парите в момент, в който при тях явно е имало и друго. Ама честно – човек като не ти казва нищо и само ти подава сметки, как да реагираш?

Сега Стефан иска догодина пак да отидем „за няколко дни, да не късаме отношенията“. На мен само като го чуя и ми се свива стомахът. Не искам Лора да расте с идеята, че една жена трябва да мълчи и да обслужва всички, само за да има мир.

Обаче и не ми се иска аз да съм причината той да се скара с техните точно сега, когато баща му е болен.

Чудя се дали да поставя твърдо условие повече никакви общи почивки и никакви пари без да знам, или да преглътна още веднъж заради семейството. Вие какво бихте направили на мое място?