Когато майка ми поиска да се върне, а аз още чаках едно „извинявай“

„Значи така ли? Ще ме оставиш на стълбите като куче?“

Майка ми го каза достатъчно високо, че съседката от втория етаж да си открехне вратата. Аз още не бях отключила. Бях с две торби от Била, след работа, потна, скапана, и я гледах как стои пред входа с един стар сак и с онова изражение, дето от малка ме караше веднага да се чувствам виновна.

„Не те оставям на стълбите, мамо. Просто ми се обади преди час и ми каза, че си напуснала квартирата в „Овча купел“. Аз… не мога ей така.“

„Ей така? Аз съм ти майка.“

Да, майка ми. Същата, която като бях на 14 ми каза: „С тоя характер никой няма да те изтърпи.“ Същата, която като изкарах шестица на матурата на пробния изпит, само попита защо не е пълна. Същата, която години наред, ако се погледнех в огледалото и кажа, че не изглеждам зле, веднага ми отвръщаше: „Не се надувай толкова.“ И аз си бях свикнала, че каквото и да направя, все има нещо криво.

Пуснах я да влезе. Какво да направя? Имам двустаен в „Люлин“, на кредит е, плащам го сама, работя в кол център към една куриерска фирма, не съм кой знае какво. Но не можех да я оставя навън.

Още с влизането започна.

„Пак ли не си яла като хората? Само кисело мляко в хладилника. Затова все си бледа.“

„Мамо, стига.“

„Какво стига? Казвам ти истината.“

И ето го пак. Сякаш съм на 16, не на 33. Сякаш пак съм в панелката в „Надежда“ и чакам да чуя дали днес ще съм достатъчно добра, за да няма забележка.

Първата вечер спа на дивана. На сутринта, преди да тръгна за работа, каза: „Само за седмица-две е. Докато се оправя.“ Не й повярвах, ама кимнах. Брат ми Иво живее в Пловдив, женен, с две деца. На него му звъннах още същия ден.

„Ти не можа ли да я вземеш?“

Той въздъхна. „Веси, нямаме място. А и знаеш Деси с майка ни как са…“

„А аз имам ли място?“

„Ти си сама.“

Това „ти си сама“ ме сряза. Все едно щом нямам мъж и деца, значи съм свободна да поемам всичко. Все едно моят живот е чакал само това.

Минаха не две седмици, а два месеца. Майка ми започна да се държи все едно апартаментът е неин. Подреждаше ми шкафовете, мърмореше, че съм давала пари за „глупости“ като фризьор и добавки, и по три пъти на ден ме питаше дали пак ще стоя „самичка“. Един път даже ми каза: „Ти сама си си виновна. Мъжете усещат като една жена няма мекота.“

Тогава избухнах.

„Ти пък много знаеш за мекота! Цял живот само ме режеш. Един път каза ли ми, че се гордееш с мен? Един път?“

Тя замълча. После рече: „Аз те направих силна.“

„Не. Направи ме човек, който се съмнява във всичко. Във всяка дума, във всяко решение. И все чакам някой да каже, че ставам за нещо.“

Излязох и два часа обикалях около блока. Не ми се прибираше.

След това няколко дни не си говорехме много. И после стана другото. Обади ми се хазяйката й от „Овча купел“. По погрешка явно беше набрала мен, защото моят номер беше оставен за връзка.

„Госпожо, майка ви няма ли да си вземе останалите лекарства от шкафа?“

Аз казах: „Какви лекарства?“

Настъпи едно мълчание и жената само измънка: „Ами… за онкологията. Извинявайте, мислех, че знаете.“

Прибрах се като ударена. Майка ми белеше картофи и пак нещо недоволстваше, че ножовете ми не режели. Аз само я попитах: „Каква онкология?“

Тя пребледня. После седна.

Оказа се, че преди почти година са й открили рак на гърдата. Оперирaли я в ИСУЛ. После химиотерапия. С кърпа е била известно време, затова „не й се излизало“. На мен ми казвала, че я боли кръстът. На Иво му казала чак след операцията. На мен — не. Защото, по нейните думи, „ти и без това си по-чувствителна и щеше да се разпаднеш“.

Аз направо онемях.

„Иво е знаел?“

„Да.“

Звъннах му веднага. Той започна: „Исках да ти кажа, ама тя ме накара да обещая…“

„Ти нормален ли си? Аз я гледам тука, карам я на прегледи, без да знам какво й е!“

„Тя не искаше да я съжаляваш.“

Много се скарахме. После седмица не му вдигах.

Но това не беше всичко. Една вечер майка ми сама подхвана темата за баща ми. Аз него не съм го виждала от 11-годишна. Винаги съм мислела, че просто ни е зарязал заради друга жена. Така ми беше казвано.

Майка ми каза: „Не беше само това. Той искаше да те вземе при себе си след развода.“

„Какво?“

„Аз не дадох.“

„Защо?“

„Защото щеше да те разглези. И защото…“ Тук млъкна. „И защото се страхувах, че ако отидеш при него, и ти ще видиш, че с мен не може да се живее.“

Това беше първият път, в който я чух да казва нещо такова. Не извинение, не съжалявам. Но нещо близко до признание. И ми стана още по-гадно, защото част от мен искаше да я намрази спокойно, а тя взе, че показа някаква пукнатина.

После малко по малко излезе и друго. Докато аз съм била дете, баща ми е пращал пари известно време. Тя ги е криела, вземала е допълнителни смени в една закусвалня до „Лъвов мост“, не е спяла, била е изнервена, озлобена, и да, изкарвала си го е на мен. Не го казвам да я оправдая. Казвам каквото разбрах. А и парите после спрели. Той си направил ново семейство във Варна и край.

Един ден я закарах до „Токуда“ за контролен преглед. Чакахме пред кабинета и тя ме попита: „Много ли ме мразиш?“

Казах й: „Не знам.“

И това беше истината. Не знаех. Само знаех, че цял живот съм се чувствала като някакъв проект в ремонт. Все неготова, все недостатъчна. И колкото и да съм голяма, като каже нещо, пак ми влиза под кожата.

След прегледа седнахме на пейка пред болницата. Тя каза: „Няма да чуеш от мен големи думи. Не ги мога. Ама… може би сбърках с теб. Много неща сбърках.“

Аз чаках още. Едно нормално „извинявай“. Не го каза.

Сега още е у нас. Редим се някак. Има дни, в които ми прави супа и ми оставя филия с лютеница, както едно време. После в следващия момент ще каже нещо от сорта на „ако беше по-оправна, досега да имаш семейство“ и аз пак изтрещявам. Започнах и аз терапия в един кабинет до „Красно село“, макар че тя вика, че било „глезотия“. Не й обяснявам вече.

Най-много ме яде това, че не знам дали човек може наистина да се оправи, ако никога не чуе извинението, което чака. И в същото време я гледам как се прибира уморена от изследвания, как тайно си подрежда лекарствата да не ме товари, и ми става жал. Не е чудовище. Не е и жертва само. И аз не съм кой знае колко добра дъщеря понякога.

Мисля да й помогна да си намери малка квартира наблизо, като се постегне малко. Да не сме под един покрив, но да не я зарежа. Иво казва, че съм дребнава и че на болен човек не се държат сметки. Може и да е прав донякъде. Ама аз тия сметки ги нося от дете.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали до родител, който ви е наранявал, без никога да ви поиска истински прошка?