Останах пред вратата на нотариуса с празни ръце, а майка ми ме гледаше все едно аз съм виновната

„Как така на Ивайло?“ Това го казах толкова високо, че жената отвън на регистратурата чак ме погледна.

Нотариусът само свали очила и каза: „Госпожо, дарението е оформено преди осем месеца. Апартаментът вече е на сина.“

Сина. Не на дъщерята, дето три години я къпе, води я по лекари в Окръжна, чака с часове пред кабинети, носи памперси от аптеката, плаща ток, парно, домоуправител, сменя дограма на кредит. На сина. На брат ми Ивайло, дето живее в Пловдив и идваше по Коледа и най-много за имен ден.

Майка ми седеше до мен с чантата в скута и мълчеше. Това най-много ме вбеси.

„Мамо, кажи нещо.“

Тя само каза: „Недей тука.“

„Къде да не? Пред нотариуса ли да не? След като ме разкарваш да ти вадя скици, данъчни оценки, а то всичко било готово?“

Ивайло стоеше до прозореца и гледаше надолу, все едно не е там. После вика: „Миме, не е моментът.“

„Недей да ми викаш Миме, бе. Кажи защо.“

Излязохме отвън пред кантората в „Младост“, до спирката. Беше студено, а на мен ми гореше лицето. Майка ми седна на пейката и вика: „Направих го, защото ти си силната.“

Такова нещо ако не го бях чула, нямаше да повярвам.

„А, да. Значи щото съм силна, ще ме занулим. Много хубаво.“

Ивайло каза: „Апартаментът не е само имот, мамо се притесняваше…“

„Ти млъкни.“

Прибрах се в „Надежда“ и два дни не ѝ вдигах. Мъжът ми, Радо, в началото беше на моя страна. Викаше: „Няма да стъпваш повече там. Да се оправя златното момче.“ Само че на третия ден майка ми вдигнала кръвно, съседката леля Донка ми звъни, линейка идвала, Ивайло не вдигал, щото бил на път за Стара Загора по работа. И аз, разбира се, зарязах всичко и отидох.

Като влязох, тя лежеше и плачеше тихо, което майка ми никога не прави. Не е такава. Аз ѝ мерих кръвно, търсих лекарствата, бърниках из шкафовете и тогава намерих едни разписки от EasyPay и една папка от банка.

Не съм ровила нарочно, честно. Търсех рецептата.

Оказа се, че Ивайло не бил „изчезналият брат“, както аз си го представях. Последната година е превеждал пари почти всеки месец. Не някакви дребни. По 400, 500, 700 лева. Имаше и договор за потребителски кредит на негово име. Причина: „ремонт на жилище на родител“.

Седнах на стола и само гледах. Майка ми ме видя.

„Не беше редно така да разбереш“, каза.

„А кое беше редно? Да ме оставиш да се чувствам като слугиня ли?“

Тя се ядоса: „Недей така. Никой не те е правил слугиня.“

„А каква съм тогава?“

Мълчание. После тя: „Ти беше при мен. Той не беше. И точно затова му тежеше. Не на теб.“

Това направо ме разби, ама не по хубавия начин.

После излезе и още нещо. Преди две години Радо останал без работа за няколко месеца. Аз тогава не казвах почти на никого, срам ме беше. Закъсняхме с вноски, бяхме на ръба. Майка ми разбрала, защото веднъж ме чула по телефона да се карам за бърз кредит. И се уплашила, че ако някога апартаментът остане на мое име, Радо ще ме натисне да го продадем или ипотекираме.

Като го чух, направо изкрещях: „Ти на мъжа ми ли не вярваш, или на мен?“

„И на двама ви не вярвам на парите“, каза тя. „На любовта ви може, на парите – не.“

Гадно, ама… не беше съвсем от въздуха. Радо наистина после няколко пъти беше подхвърлял: „Тоя апартамент в „Люлин“ ако един ден стане твой, можем да продадем нашия и да се оправим.“ Аз тогава не му обръщах внимание. Или не исках.

Вечерта Ивайло дойде. Донесе лекарства и една торба с портокали, все едно сме в някакъв стар български филм. Седна срещу мен и каза: „Не исках така.“

Аз му викам: „А как искаше? Да ме правиш на глупачка ли?“

Той само поклати глава. „Мама настоя. Аз даже ѝ казах да ти каже. И още нещо – аз няма да я гоня оттам, ако това си мислиш.“

„Много милостиво.“

„Не се заяждай. Кредитът още го плащам. Покривът течеше, банята беше за тотален ремонт, сменихме щрангове. Ти беше там всеки ден, да. Аз давах каквото можех, защото не можех да съм там. И на мен ми е кофти, че стана така.“

Тук вече започнах да се обърквам, защото беше прав за едно – той наистина не можеше да е там. Има дете с аутизъм. Племенникът ми е в терапия, снаха ми работи в магазин на смени, те също са затънали. Аз това го знаех, ама някак си го бях бутнала назад, щото моето ми беше пред очите.

Само че после майка ми извади последния пирон. Каза: „На теб исках да оставя друго.“

И ми подаде малка кутия. Вътре – златният пръстен на баба ми и едно писмо. В писмото пишеше, че ако се наложи, има влог на мое име. Не огромен, но пари имаше. Била го направила преди години. „За да не зависиш от никого“, беше написала.

Аз направо онемях. Защото цялото време бях убедена, че аз съм пренебрегнатата, забравената, използваната. А тя… тя явно ме е виждала. Само че по някакъв неин крив, майчин начин, дето на мен ми звучи като наказание.

И пак не мога да кажа, че ми мина. Не ми мина. Като отида там и видя брат ми как си държи ключовете, ми става едно… тъмно. И едновременно ме е срам, че броях грижи срещу квадратни метри. Ама и не съм робот. Боли ме, че не ми каза. Боли ме, че ме остави да се чудя дали изобщо знача нещо.

Сега се виждаме, помагам пак, но не е същото. Говорим уж нормално, после някой дребен лаф и пак се връща. Майка ми твърди, че е постъпила справедливо. Аз още не знам. Може да е мислела за всички, може и да е сбъркала ужасно.

Само едно разбрах – понякога любов има, ама е толкова сбъркано показана, че ти звучи като отхвърляне.

Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли приели, че грижата не се мери с наследство, или бихте се отдръпнали след такова нещо?