Прибрах чуждо дете у дома и почти загубих моето семейство

„Няма да живее повече тука, Роси. Казвам ти го за последно.“

Мъжът ми Стефан стоеше до масата в кухнята, още с работните дрехи от сервиза, и стискаше телефона си така, че кокалчетата му бяха побелели. На дивана в хола Мими се беше свила, без обувки, с едно старо яке на дъщеря ми. А моята дъщеря Ники плачеше в стаята си и тряскаше врата през пет минути.

„Тя е на седемнайсет, бе, Стефане. Къде да отиде в десет вечерта?“

„Не ме интересува. Не съм приют. И не съм глупак.“

Това „глупак“ тогава не го разбрах веднага. Разбрах го след два дни.

Мими е дъщеря на братовчедка ми от Плевен. Не сме близки, виждали сме се по погребения и сватби, от тия роднини. Момичето ми звънна миналата седмица от непознат номер. Реве, трепери, вика: „Лельо Роси, майка ми пак доведе тоя вкъщи, аз не мога повече, моля те.“

Аз знаех за „тоя“. Един приятел на майка й, уж шофьор, уж работи в Германия, уж много свестен. Само че преди месеци Мими беше пуснала някакви намеци във фейсбук, после ги изтри. Обадих се тогава на майка й, Диана. Тя ми се озъби: „Не ми се меси в семейството.“ И аз… замълчах. Да, срам ме е.

Този път пратих пари по Еконт, момичето хвана автобуса и дойде в София. Живеем в „Люлин“ в двустаен, ипотеката още 11 години. При нас е и майка ми, след инсулт, на легло не е, ама не може сама. Не е като да имаме място. Обаче как да я върна?

Първите два дни бяха тихи. Мими помагаше, миеше чинии, водеше баба ми… тоест майка ми до банята, даже на Ники й даде суичъра си, защото нашата госпожица вече не го харесвала. Помислих си: ето, детето просто е избягало от лоша среда.

Стефан мълчеше. Което при него е по-лошо от викане.

На третата вечер той ми подаде телефона си. „Чети.“

Беше чат между него и Мими. Тя му беше писала още преди да дойде: „Чичо Стефане, леля Роси сигурно ще ме прибере. Само те моля да не й казваш, че майка ми има заеми.“ После: „Ако разбере, ще каже да се върна.“ После още нещо, от което ми стана лошо: „Нашите мислят, че при вас е спокойно. Ако може за малко и адресна регистрация, да си намеря работа.“

Казах: „Е, и?“

Той избухна: „И? Роси, Диана дължи пари на бързи кредити. Идваха двама пред блока вчера, питаха за момичето. Отде знаят адреса? Тя ли им го е дала, майка й ли, не знам. Имаме дете вкъщи!“

Аз онемях. После направо налетях на Мими: „Кой е идвал? Защо не си казала?“

Тя пребледня и почна: „Аз не съм давала адрес, кълна се. Майка ми сигурно… тя знае, че съм при вас.“

„И за адресна регистрация? Защо го пишеш на Стефан?“

Тук тя млъкна. Стисна устни и вика: „Щото на вас щяхте да ми кажете не.“

Стефан се изсмя гадно. „А, ето. Значи знае много добре какво прави.“

Аз се ядосах на него, че е груб, после на нея, после на себе си. Ники излезе от стаята и извика: „Стига сте я разпитвали като престъпник!“ И трясна пак.

Вечерта почти не спах. На сутринта се обади Диана. Не да пита как е детето. Да ми каже: „Кажи й да се върне, че ще стане лошо.“

„Какво лошо?“

„Ти не знаеш в какво се бъркаш.“

„Кажи ми тогава.“

И тогава излезе друго. Не приятелят. Парите. Преди година Диана изтеглила кредит за лечение на Мими. Момичето имало проблем с бъбреците, ходили в Плевен, после в София, изследвания, лекарства, не всичко се поемало. После оня „приятелят“ наистина помогнал в началото, после почнал да я притиска, че той плаща, че без него са за никъде. И се нанесъл почти насила. Диана ми викаше и ревеше едновременно: „Знам, че не съм права, ама ако го изгоня, утре ЧЕЗ-а ще ми спре тока, а детето пак ще е без лекарства.“

Това не я оправдава, ясно ми е. Само че вече не беше толкова просто.

Същия ден заведох Мими при една позната адвокатка до „Съдебна палата“, после звъняхме на 116 111 и на една фондация за жени. Мими през цялото време беше като камък. Накрая в тоалетната на автогарата — защото оттам трябваше да пътуваме до Плевен за някакви документи — ми каза тихо: „Лельо Роси, аз излъгах за едно нещо.“

Вече ми причерня.

„Не съм бягала само заради него. Взех от майка ми 2800 лева.“

„Какво?!“

„За да ги скрия. Тя щеше да му ги даде. А това бяха пари за вноската и за изследванията ми. Дадох 500 за автобуса, телефона, някакви неща… другите са в една раница на гарата.“

Щях да я удуша. После я гледам — дете, ама и не съвсем дете. Направила беля, да. Ама в нейната глава сигурно е спасявала и себе си, и майка си. Само че с тия 2800 лева вече разбрах защо Диана е побесняла и защо онези са търсили адреса. Не за отвличане и не знам си какво, а защото парите са вързани за всичко.

Прибрахме раницата. Парите бяха вътре, почти всички. Върнахме ги не на ръка, а по сметка, с адвокатката до нас. Пуснахме и сигнал. Мими не се върна да живее при майка си веднага. Настаниха я временно в кризисен център. Ники три дни не ми говори, защото според нея „съм я изоставила“. Стефан пък ми каза: „Не че не ти разбирам сърцето, ама ти все спасяваш света през нашия хол.“ Това ме заболя най-много, защото май е вярно.

После се оказа и нещо друго. Стефан не ми беше казал веднага за мъжете пред блока не само да не ме стресира, а защото вече беше дал 400 лева на единия, „за да не правят циркове“. Без да ми каже. Аз като разбрах, побеснях: „Ти нормален ли си? Това са рекетьори!“ А той: „И ти какво искаш, майка ми…“ — така казва понякога на моята майка от нерви — „да се прибира сама от рехабилитация и някой да я спира?“ И пак не можах да кажа, че е изцяло крив.

Сега вкъщи е тихо, ама от онова тежкото тихо. Мими е на сигурно място засега. Диана ми писа вчера: „Благодаря, въпреки всичко.“ Само това. Ники лека-полека омеква, но още повтаря, че татко й е безсърдечен. А аз не мисля, че е. Мисля, че се уплаши за нас. Аз пък се хвърлих без да мисля докрай. И двете неща са верни май.

Честно, още не знам дали постъпих правилно. Ако бях затворила вратата, щях да се мразя. Като я отворих, пак почти си разбих къщата. Вие какво щяхте да направите на мое място — прибирате ли детето и рискувате дома си, или първо пазите своите?