Когато Петър ни изгони за „няколко седмици“: как се върнах у нашите с бебе на 19 дни и още не знам простих ли му

„Може ли да отидеш при вашите за две-три седмици? Не издържам вече.“

Това ми го каза Петър в кухнята, докато държах шише с изцедена кърма и ревях почти колкото бебето. Дъщеря ни Невена беше на 19 дни. Беше три сутринта, тя пищеше от колики, аз не бях спала кой знае от кога, а той стоеше по боксерки до мивката и гледаше в пода.

„Как така да отида при нашите?“ го питам. „Ти сериозно ли ми казваш да си ходя?“

„Не да си ходиш. Просто… малко време. Не мога. Шумът, напрежението, всичко. Ще откача.“

Това „шумът“ направо ме удари. Все едно не говореше за детето си, а за някакъв развален бойлер.

Казах му: „Добре. Значи аз с шевове, с бебе на няма и три седмици, да се махаме, за да ти е тихо?“

Той нищо. Само: „Люси, моля те. Не го правя нарочно.“

Събрах каквото можах в един сак, взех количката, памперсите, документите на бебето и в 6 сутринта звъннах на баща ми. Нашите са в Пловдив, а ние живеем в София, в „Люлин“, в двустаен под наем. Баща ми не зададе въпроси по телефона. Само каза: „Слизай долу, тръгвам.“ Дойде с колата направо.

Майка ми, като ме видя на вратата с бебето, пребледня. „Какво е станало?“ А аз само: „Петър не издържал.“ И почнах пак да рева.

Първите дни у нашите бяха като мъгла. Майка ми поемаше Невена за час-два, за да поспя. Баща ми ходеше до аптеката, до Била, купуваше каквото трябва. А аз през цялото време гледах телефона. Петър пишеше, но не както очаквах. Не „върни се“, не „извинявай“. Пишеше: „Как е бебето?“ „Кога е следващият преглед?“ „Преведох пари за памперси.“ Това ме вбесяваше още повече. Все едно сме някакви разделени родители по график.

На петия ден му звъннах.

„Ти изобщо осъзнаваш ли какво направи?“

Той мълча малко и каза: „Осъзнавам. И ме е срам.“

„Срам? Ти ме изгони, Петре.“

„Не съм те изгонил.“

„А какво беше?“

„Помолих те да идеш там, където ще имаш помощ, защото виждах, че и ти не издържаш.“

Направо избухнах. „О, значи за мое добро?“

Затвори. После писахме още по-грозни неща. Аз му казах, че е страхливец. Той ми каза, че от седмици не може да си поеме въздух вкъщи и че като Невена заплачела, му ставало зле физически. Реших, че се прави на интересен. Честно.

След около две седмици сестра му Мария ми звънна. Не сме близки, та чак се учудих.

Каза ми: „Люси, не го оправдавам. Само искам да знаеш, че Петър е имал паник атаки преди години. Ти знаеше ли?“

Не знаех.

Оказа се, че преди да се запознаем, бил ходил и на психиатър в ДКЦ-то до тях, пил лекарства няколко месеца. После спрял. На мен никога не ми беше казвал. Знаех, че е напрегнат човек, че трудно спи, че се шашка за пари, за работа, за всичко, ама това — не.

Като го попитах защо го е крил, той каза: „Защото всеки като чуе, решава, че не ставаш за нищо. А и мислех, че съм го минал.“

Тук вече ми се обърка всичко. От една страна бях бесна. От друга — почнах да си връщам разни сцени. Как последната седмица преди да си тръгна обикаляше нощем из хола. Как по цял ден ходеше на работа недоспал, защото нямаше бащинство като хората, а само се пазеше да не го съкратят. Как един път каза: „Като я чуя да плаче, нещо ми се стяга в гърдите“, а аз му отвърнах: „На всички ни е трудно, стига драми.“ Да, казах го. Не се гордея.

После излезе и друго. Ние бяхме зле с парите, ама аз не знаех колко зле. Той бил взел потребителски кредит миналата есен, за да покрием капарото за квартирата и някакви стари негови задължения към НАП от времето, когато е бил на свободна практика. Не ми беше казал пълната сума. Не беше някакъв таен хазарт или любовница, както майка ми веднага реши. Беше срам и глупост. И страх.

Като седнахме след почти месец у нашите, говорихме за първи път нормално. Срещнахме се в едно кафене до Гребната. Невена беше при майка ми.

Казах му: „Не мога да забравя, че ми каза да си тръгна. Това не се развижда ей така.“

Той гледаше масата и каза: „Знам. Ако можех, щях да върна онази нощ. Не исках да махна вас. Исках да спре чувството, че ще направя нещо лошо или ще припадна. Уплаших се от себе си.“

„Защо не ми го каза така тогава?“

„Защото ти беше на ръба, а аз трябваше да съм опора, не поредният проблем.“

Аз се изсмях, ама гадно. „Е, стана.“

После и аз си казах моето. Че се чувствам предадена. Че докато аз кърмя, кървя и не знам кой ден е, той е решил еднолично да ме праща при нашите. Че помощта от моите не отменя това, което направи. Той не спореше.

В крайна сметка решихме да пробваме пак. Не някакво романтично „ново начало“, а по-скоро да не се правим, че всичко ще мине само. Той си записа час при психиатър в София и после започна терапия. Аз настоях да знам какво става с парите до стотинка. Направихме си обща таблица, сметки, кой какво плаща, кой кога става нощем. Нашите пак помагат. И неговата майка идва понякога, макар че с нея трудно се понасяме.

Сега сме заедно. Не съм си тръгнала окончателно. Обаче не мога да кажа, че всичко е наред. Като Невена заплаче нощем и той се забави да стане, аз веднага се паля. Като той каже „много съм изморен“, ми иде да му припомня някои неща. После се хващам, че и аз не съм светица. Понякога говоря жестоко. Понякога искам той да плати повече емоционално, отколкото реално може.

Най-много ме тормози, че ако човек е зле психически, това обяснява доста, ама не изтрива стореното. И обратното — че нараненото ми его не значи автоматично, че той е чудовище. Много е гадно, защото и двете са верни.

Та така. Останахме заедно, уж работим върху нещата, ама в мен още стои оная кухня в три сутринта и изречението „може ли да отидеш при вашите“. Вие бихте ли останали с такъв човек, ако после наистина се опитва да поправи нещата, или това е нещо, което не се преглъща?