Останах сама с бебето, кредита и майка ми на телефона – и още не знам аз ли се провалих, или всичко около мен беше невъзможно

„Ти изобщо чуваш ли се какво говориш?“ – това ми каза Веско и хвърли ключовете на шкафа в коридора. Бебето ревеше в кошарата, аз бях по нощница в три следобед, мивката пълна, на котлона изкипяло мляко. И аз му изкрещях: „А ти чуваш ли ме от три месеца?“

Не почвам отначало, защото честно казано и аз не знам откъде почна всичко. Може би откакто се роди дъщеря ни. Може би още преди това, като взехме двустаен в „Люлин“ с ипотека, щото наемът вече беше безумие и си викахме – айде, поне ще е наше. Само че „наше“ много бързо стана „мое“ през деня и „негово“ като се прибере да каже колко е уморен.

Аз бях в майчинство, ама това майчинство не е почивка, да го кажа направо. Детето не спеше. Аз не спях. След секциото трудно се движех първия месец, после уж по-добре, ама почнаха едни болки в кръста, едно виене на свят. Личната ми лекарка ми вика: „Нормално е, изтощена сте.“ Добре, нормално, ама кой да те отмени?

Майка ми е от Плевен. По телефона беше много силна.
„И ние сме гледали деца, Танче. Не си първата.“
„Мамо, не те моля за лекция, моля те да дойдеш за два дни.“
„Не мога да оставя баща ти сам, знаеш го.“

Свекърва ми е в „Младост“, на два автобуса разстояние, ама работи в една баничарница и все е на смяна.
„Кажи кога да дойда.“
„В неделя.“
„В неделя сме на ваксина.“
„Е, тогава друг път.“
И така другият път не идваше.

Веско работи в склад до Божурище. Става в пет и половина, прибира се в седем. И да, и той беше скапан. Само че вечер влизаше, поглеждаше ме все едно съм му враг, и почваше:
„Пак ли не си я извела?“
„Пак ли не си пуснала пералня?“
„Цял ден какво правиш?“

Един ден не издържах и му дадох бебето в ръцете, отидох в банята и седнах на пода. Не плаках даже, просто седях. Той тропаше отвън:
„Излез, стига с тия драми.“
И тогава си помислих, че май наистина съм сама. Не официално, де. А по онзи гаден начин, дето някой е до теб, ама все едно го няма.

После стана по-лошо заради парите. Ток, вода, ипотека, памперси, адаптирано мляко, че аз кърменето не успях да го задържа. Аз предложих да дам детето на ясла по-рано и да се върна на работа в колцентъра в „Цариградско“. Той избухна:
„На осем месеца на ясла? Хора ли сме?“
„А с какво да плащаме, Веско?“
„Ще се оправим.“
„Как?“
„Ще взема още смени.“
Само че още смени значеше още по-малко него вкъщи.

Истинският скандал беше миналия четвъртък. Бях влязла в мобилното банкиране да платя вноската и видях, че от общата сметка липсват 4200 лева. Първо реших, че има измама. После видях превод към някаква фирма за бързи кредити. Като се прибра, му показах телефона.
„Какво е това?“
Той първо замълча, после вика:
„Щях да ти кажа.“
„Кога? След като ни вземат апартамента ли?“
„Не е така.“
„Тогава как е?“

Оказа се, че преди година, без да ми каже, бил изтеглил бърз кредит. Не за хазарт, не за любовница, както си помислих в първите две секунди. За брат си. Малкият му брат в Перник направил беля с кола, блъснал човек на пешеходна, не фатално, слава Богу, ама трябвали пари за адвокат, обезщетение, какво ли не. Свекърът им тогава бил с инсулт, вкъщи каша, и Веско „нямал време да обяснява“. Само че кредитът набъбнал. И сега тия 4200 били да затвори старото, че вече ги натискали.

Аз направо изтръпнах.
„Ти ни вкара в това и мълча?“
„Какво да направя? Да оставя брат ми да го съсипят?“
„А мене остави, така ли?“
„Теб не съм те оставил.“
И точно тогава толкова се ядосах, че му казах нещо гадно, че е женен за майка си и брат си, не за мен. И той ме погледна… не знам. Все едно аз съм го ударила.

После излезе и друга истина. На следващия ден свекърва ми дойде без предупреждение. Донесе супа и седна на масата.
„Таня, той не ти е казал всичко.“
Аз направо се стегнах.
„Какво още?“
„Преди два месеца му предложиха съкращение с обезщетение. Той отказа, защото се уплаши. Ако го приемеше, поне временно щяхте да покриете дълга.“
Вечерта го питах и той не отрече.
„Да, отказах. И какво? Ако после не си намеря работа?“
„А сега сигурно ли е?“
„Нищо не е сигурно!“
Тогава за първи път ми каза нещо човешко, без заяждане:
„Всеки ден карам и си мисля как ако ме махнат, край. Вие двете сте на мен. Ако падна, всичко пада.“

И тук, честно, малко се разместиха нещата в главата ми. Защото аз месеци наред си повтарях, че той не го интересува. А той явно се беше вкопчил да не изглежда слаб и беше станал още по-непоносим. Само че това не оправя факта, че ме лъга. И че аз вече бях на ръба.

Два дни след това аз припаднах в кухнята. Не театрално, не нещо кой знае какво – просто ми причерня, събудих се на пода, а бебето ревеше. В „Пирогов“ ми казаха: преумора, анемия, обезводняване. Лекарката много спокойно каза:
„Имате нужда някой реално да ви помага, не само да ви казва да издържите.“
Това ме довърши повече от всичко друго.

Прибрах се и казах на Веско:
„Аз отивам за две седмици при нашите в Плевен.“
Той веднага: „Да не сме разделени вече?“
„Не знам какво сме. Знам, че ако остана така, ще се счупя.“
Той седна, хвана си главата и само каза: „Добре.“ Първият път, в който не се направи на силен.

Сега съм в Плевен от шест дни. Майка ми, дето много обясняваше по телефона, като ме видя, млъкна. Става нощем с бебето. Баща ми вчера отиде до аптеката без да питам. И аз се ядосах още повече, защото си казах – значи можело. Просто не можело, докато аз бях сама в София и всички ми обясняваха как се справяли едно време.

Веско звъни всяка вечер. Понякога се караме, понякога мълчим. Вчера каза, че е говорил с кредитен консултант, че ще обединявал задълженията, че брат му най-после щял да почне да връща пари. Не знам дали да вярвам. Не знам и дали ако се върна, пак няма да влезем в същото.

Най-гадното е, че не мога да кажа „той е чудовище“ и да ми олекне. Не е. Ама и аз не съм лигла, дето се оплаква от глезотии. Просто в един момент всичко ми дойде отгоре – бебе, безсъние, пари, тайни, очакването да съм силна и благодарна, че поне имаме апартамент на кредит.

И още се чудя кое беше по-лошо – че останах почти сама, или че толкова време се убеждавах, че така било нормално. Вие какво щяхте да направите на мое място – връщате ли се и пробвате пак, или като веднъж доверието се счупи, после вече няма смисъл?