Когато свекърва ми изхвърли нещата ми от гардероба, разбрах, че не спорим за дрехи, а за това имам ли изобщо място в този дом

Като отворих гардероба в спалнята и видях дрехите ми натъпкани в два черни чувала, направо ми причерня. Не се шегувам. Стоя и гледам като ударена, а на рафтовете подредени ризите на Димитър и някакви стари одеяла на майка му.

Излизам в кухнята и викам:
– Лидия, това какво е?

Тя даже не трепна. Реже магданоз за супата и ми казва:
– Освободих място. Зимнините няма къде да се държат, а и ти нали все казваш, че това не ти е удобно.

– Не ми е удобно? Това са ми нещата. В нашата стая.

– В стаята на сина ми – отсече тя. – Апартаментът е мой.

Димитър беше там. Буквално на масата, с телефона в ръка. И мълчи. Това ме вбеси повече и от чувалите.

– Ти ще кажеш ли нещо? – питам го.
– Недей сега, Мира. Ще се разберем.
– Кога? След като ми изнесете и четката за зъби ли?

Да, живеем у тях. Тоест у нея. В „Люлин“, тристаен, панелка, купен с някакъв заем едно време от покойния й мъж. Като се оженихме, уж щеше да е временно. Да съберем за наш наем поне, после излезе, че аз съм бременна, после детето тръгна на ясла, после лихвите скочиха, после Димитър остана без работа за три месеца. Все „временно“.

Аз не съм идеална. И аз съм се карала, и аз съм казвала тежки неща. Свекърва ми също не е чудовище. Гледа детето, взима го от градина, готви. Ако не беше тя, не знам как щяхме да вържем смените, защото работя на каса в „Фантастико“, а Димитър е техник и все е по адреси. Само че Лидия не помага просто така. Всичко върви с едно такова… да се знае кой държи къщата.

Примерно: „Мира, тук обувки не се оставят.“ „Мира, детето ще яде супа, не тия глупости с авокадо.“ „Мира, снаха в чужд дом много не вдига глас.“ Тая последната направо ме довършваше.

Вечерта се скарахме страшно. Аз казах на Димитър, че или говори с майка си, или аз си взимам детето и отивам при нашите в Перник. Той вика:
– Не можеш все да заплашваш.
– А ти не можеш все да мълчиш!
– Тя ни е приютила.
– Аз ли не знам? Само че аз не съм кашон в коридора.

И тогава той изплю нещо, дето изобщо не очаквах.

– Апартаментът не е само неин. И мой е наполовина.

Аз го гледам.
– Как така наполовина?

Оказа се, че след като баща му е починал преди шест години, Лидия и Димитър са наследници. Само че тя го е накарала да подпише отказ от дела си, за да „няма разправии“, и му обещала, че всичко е за него така или иначе. Той подписал при нотариус, без да ми каже. Били още гаджета тогава. После, преди две години, той поискал да теглят кредит и да купим нещо малко, но банката отказала, защото има стар потребителски заем на негово име. Аз тогава мислех, че е за кола. Не било за кола.

Било за ремонт на апартамента на майка му – дограма, баня, кухня. Кредитът е на Димитър, вноските ги плащаме двамата от общата сметка.

Седнах. Буквално седнах на ръба на дивана, защото ми омекнаха краката.

– Чакай малко. Значи ние плащаме ремонт на жилище, което е само нейно, а тя ми мести дрехите като квартирантка?

Димитър почна да обяснява:
– Не е точно така. Тя тогава нямаше как… и беше след операцията…

Да. Това не го знаех. Лидия преди две години е имала операция на гърдата. Скрили са го от мен, защото съм била в седмия месец и „да не се притеснявам“. Тогава тя била убедена, че може и да не се оправи, и искала жилището да е изрядно, без висящи неща, без делби, без съдилища, без нищо. Затова натискала Димитър да подпише, затова той теглил кредита. Той ми каза:
– Мислех, че й остават малко години. После нещата се объркаха… оздравя, слава Богу, ама така си остана.

Мене това ме разби още повече, щото изведнъж не знаех кого да мразя първо. Не може да кажа „тая жена е чудовище“, като е минала през такова нещо. Само че и не може да ме правят на въздух.

На другия ден говорих с Лидия. Не крещях. Даже това ме изненада.

– Защо не ми казахте?
– Защото не си ми дъщеря – каза тя. После ме погледна и добави: – Но и защото ме беше срам.

– От какво?
– Че станах зависима. Че ако не беше Димитър, нямаше да се оправя. Че после ти дойде, детето дойде, и аз… – замълча. – Аз почнах да се чувствам изместена в собствения си дом.

Това ме жегна. Защото точно това чувствах и аз.

Казах й:
– И аз се чувствам така. Все едно не трябва да личи, че живея тук.

Тя ми отвърна:
– Ти искаш да личи повече, отколкото аз мога да понеса.

Ей това беше. Не супата, не гардеробът, не бурканите. Две жени в един апартамент, и двете се дърпат да не изчезнат.

Накрая направихме нещо като компромис, макар че още не знам как да го нарека. Димитър най-после седна и пред трима ни каза, че кредитът оттук нататък си го плаща сам от неговата заплата, не от общата. Аз поех сметката за градината и част от храната. Лидия освободи половината гардероб и спря да ми мести нещата. Ние започнахме да даваме твърда сума всеки месец за разходи, за да няма после „аз това, аз онова“. И най-важното – сложихме срок. До лятото търсим квартира, дори да е двустаен под наем в „Обеля“ или „Надежда“. Не мечтано, но наше.

Само че… има едно „само че“. Преди три дни Лидия ми каза:
– Ако излезете под наем, аз няма да мога сама. Пак започнаха изследванията.

Не каза направо, ама аз разбрах. И се върнах пак в началото. Ако останем, аз пак съм в неин дом и все ще се боря за място. Ако излезем, ще изглежда, че я изоставяме, точно когато може да е болна пак.

Честно, не знам кое е правилно. Понякога си казвам, че компромисът е мир. После като видя чувалите в килера, дето още не съм махнала, и ми идва да крещя. Вие какво бихте направили на мое място – бихте останали заради семейството, или бихте си тръгнали, за да не се стопите съвсем?