Ключовете на майка ми бяха в моята чанта, а брат ми крещеше пред входа, че съм я изоставила

„Ти нормална ли си бе, Деси?“, изкрещя брат ми Стефан пред блока в Люлин, точно докато отключвах входа. „Майка ни е сама, а ти си си изключила телефона!“

Съседката от първия етаж пак си показа главата през вратата. Аз държах две торби от Фантастико, чантата ми се смъкваше, а в нея дрънчаха ключовете на майка ми, защото сутринта я бях заключила отвътре и взела резервните. Да, така звучи ужасно. И аз като го кажа, ми става гадно.

„Бях на работа, Стефане. На работа! Не в дискотека.“

„На работа, на работа… Цял ден леля Ваня ми звъни, че майка плаче и не отваря.“

„Плаче, защото пак е скрила дистанционното и после решава, че някой я краде.“

Казах го остро. Той ме изгледа така, все едно съм чудовище.

Майка ми е на 74. След втория инсулт уж се оправи, ама не съвсем. Не е на легло, ходи, говори, даже понякога е съвсем наред, после изведнъж почва: кой е взел пенсията, кой е местил чашите, защо баща ми не се прибира. Баща ми е починал преди осем години. Аз съм тази, която живее наблизо. Стефан е в Божурище, има жена, две деца, сервиз и, както сам казва, „няма как“. Аз също имам живот, де. Или имах.

Последната година аз я водя по лекари в Александровска, до личната, до ТЕЛК, до аптеката, аз плащам жената за почистване, аз ѝ нося храна, аз ѝ пера. Работя в една счетоводна кантора до Руски паметник и вече три пъти ми намекват, че не може все да излизам по спешност. Приятелят ми Иво преди два месеца си събра нещата. Не сме се карали театрално. Само една вечер седна и каза: „Аз при тебе все съм на второ място. Даже не на второ, на пето.“ И си тръгна. Много ми беше обидно тогава. После май малко го разбрах.

Та влязохме при майка ми. Тя седеше на дивана по жилетка, жега навън, а тя трепери.

„Ето я госпожата“, каза и без да ме погледне. „Дойде ли да види дали съм умряла.“

„Мамо, стига.“

„Не ми викай мамо така.“

Стефан веднага: „Спокойно, майче, аз съм тук.“

Направо ми притъмня. Аз, дето съм там всеки ден, съм лошата. Той, дето идва през две недели за по час, е спасителят.

После стана още по-хубаво. Майка ми каза, че от три дни не съм ѝ носела хляб. Аз бях носила сутринта. Намерих го в шкафа, мушнат зад тенджера. Каза, че ѝ вземам пенсията. Не ѝ вземам пенсията, аз ѝ я тегля, защото тя си губи картата, и после ѝ оставям парите в плика в чекмеджето. Само че този плик го нямаше.

Стефан ме погледна много лошо.

„Кажи ми сега, че не пипаш нищо.“

„Ти луд ли си?“

Майка ми почна да плаче. Истински, не театър. „Всички ми вземате нещата. Нищо не ми остана.“

В тоя момент на мен нещо ми щракна. Седнах на стола в кухнята и казах: „Добре. Вземай я ти за една седмица. Само за една. Да видим.“

Той вика: „Ще я взема, спокойно.“

Майка ми веднага: „Никъде няма да ходя. Това ми е домът.“

И точно тогава леля Ваня, съседката, влезе без да чака. Носела айрян. И каза нещо, дето обърна всичко.

„Пенка, стига си ревала за тия пари, нали вчера ги даде на оная жена пак.“

Ние и двамата със Стефан я гледаме.

„Каква жена?“, питам.

Леля Ваня се смути. „Една от църквата… или не знам от къде беше. Идва два-три пъти. Ти, Деси, нали знаеш?“

Не знаех.

Оказа се, че майка ми от месеци давала пари на някаква „Галя“, дето ѝ помагала с молитви, носела ѝ светена вода и ѝ обещавала, че ще ѝ „развали направеното“, защото някой от семейството ѝ искал апартамента. Като го чух това, ми призля. Не заради суеверието чак толкова, а защото майка ми явно наистина е вярвала, че някой от нас я дебне.

Стефан веднага омекна. Седна до нея и каза: „Майче, защо не ми каза?“

А тя: „На кого да кажа? На Деси ли? Тя все бърза. Все въздиша. Все едно съм ѝ вързана за врата.“

Това ме удари. Защото… да, въздишала съм. Сто пъти. Гледала съм часовника. Бързала съм. Понякога съм ѝ говорила през зъби. Не съм я била, не съм я крала, не съм я оставяла гладна, ама не съм и ангел.

После излезе още нещо. Стефан поиска да прегледа документите, че тая жена можело да я е накарала нещо да подпише. Майка ми почна да крещи да не се рови. Аз отворих шкафа в хола, където държи папките, и там намерих нотариален акт и едно пълномощно, старо, отпреди година и половина. На името на Стефан.

„Това какво е?“

Той замръзна.

Оказа се, че майка ми тайно му била дала право да продаде вилата край Нови Искър. Оная полуразпадната вила на дядо, дето все се карахме какво да я правим. Само че той не я бил продал. Бил взел заем за сервиза, заложил каквото може, не му стигали документи и майка ми сама предложила да му даде пълномощно, ако се наложи. Накрая не стигнали дотам, но той си замълчал. „Щях да ти кажа“, вика. Да, ясно.

Аз направо избухнах. „Значи аз съм крадлата, а ти тайно си уреждаш имоти?“

Той също се развика: „Уреждам, защото някой трябваше да спасява нещо! Ти знаеш ли, че ако сервизът фалира, оставам и без къща? Знаеш ли, че Нели беше оперирана миналата година и взехме заем?“

За операцията на жена му не знаех. Каза го чак тогава. Не ми били казали, за да не товарят майка. Или мен. Не знам вече.

Изведнъж цялата работа стана мътна. Аз съм се трепала всеки ден, той се е давил в кредити, майка ми се е хващала за врачки и молитви, защото се е страхувала, че губи ума си и че ние чакаме да си отиде. Всеки е крил по нещо и всеки после се прави на обиден.

Накрая седнахме тримата в кухнята. Майка ми тихо каза: „Не искам дом.“ Никой не беше споменавал дом на глас, но явно го е усещала. Аз казах: „Аз не мога повече сама.“ И това май ми беше най-трудното изречение. Стефан не спореше вече. Само каза: „Добре. Ще плащаме жена за деня и аз ще поема събота и неделя. Ако трябва, ще я водим и на психиатър, не само на невролог.“ Майка ми се обиди на „психиатър“, разбира се, и пак започна.

Оттогава минаха десетина дни. Намерихме жената „Галя“ чрез съседка, Стефан ѝ се развика, тя върна част от парите и заплаши, че ще ни съди за клевета. Майка ми ту ме прегръща, ту ме гледа накриво. Аз още държа ключовете ѝ и всеки път като дръннат в чантата, ми става едно такова. Иво ми писа само „Как си?“, а аз половин час гледах телефона и не му отговорих.

Не знам. Цяла година се убеждавах, че ако се стегна още малко, ще се оправят нещата. Само че човек не е бездънен. И като кажеш, че не можеш повече, веднага излиза, че си лош, неблагодарен, жесток. Пък ако мълчиш и стискаш, накрая почваш да въздишаш на собствената си майка.

Кажете ми вие, в такъв момент докъде е дълг и откъде вече имаш право на собствен живот?