Как едва не продадохме къщата на баба в Созопол и как това раздели семейството ни

„Или подписваш за продажбата, или пускаме дело за делба. Нямаме време за твоите спомени.“ Това ми го каза братовчед ми Мартин на масата в едно кафе до общината в Бургас, и го каза толкова студено, че направо ми причерня. До него беше жена му Катя, мълчеше, ама с тоя поглед от типа „стига си се правила на интересна“.

Къщата е в стария Созопол. Не някаква вила с басейн, а стара двуетажна къща, дето баба Пенка и дядо Стефан са я кърпили цял живот. Лятото мирише на прах, сол и буркани с компот, стълбите скърцат, покривът тече на едно място. За мен това е дом. За Мартин и Катя беше „имот с пазарна стойност“.

Аз съм Ани. Мъжът ми е Михаил, всички му викат Мишо. След смъртта на баба наследниците останахме четирима – аз, Мартин, леля ми Силвия и вуйчо ми Красимир. После, понеже леля Силвия почина преди да се оправят документите, нейният дял мина към Мартин. Красимир пък прехвърли своята част на дъщеря си Катя. И така – аз с една четвърт, Мартин с половината, Катя с една четвърт.

Проблемът беше, че аз не исках да се продава. Те искаха веднага.

„Не е само до спомени“, казах му. „Тая къща може да се стегне, да се дава лятото, да си остане в семейството.“

Мартин изсумтя. „С какви пари да се стегне, Ани? С твоите? Щото досега само говориш.“

Това ме жегна, защото не беше съвсем лъжа. Последните години ние с Мишо плащахме каквото можехме – данък сгради, една спукана тръба, смяна на два прозореца. Но голям ремонт не сме правили. Имаме апартамент в „Меден рудник“ на кредит, две деца, свекърва с диабет, дето е все по болници. Не сме богати хора.

Обаче и те не казваха цялата истина. Първо се говореше, че искат да продават, защото „никой не ходи там“. После случайно научих от една обща позната, че Мартин е затънал с бързи кредити. А Катя и мъжът й изплащали лизинг за кола и закъснявали с вноските по ипотеката в Пловдив. Не казвам, че това ги прави лоши. Само че не беше честно да ми обясняват как действали „разумно за всички“, като реално им трябваха спешно пари.

Като се прибрах, Мишо ми каза: „Ани, не можем да ги държим насила. Ако стигнат до съд, ще стане още по-лошо.“

„Значи да я продадем? Ей така?“, сопнах се аз.

Той замълча, после тихо: „Не казвам това. Казвам, че трябва да видим дали изобщо можем да ги изкупим.“

Аз направо се изсмях. „С какво? С въздух?“

И тук идва частта, за която още ме е срам. Аз бях убедена, че Мартин е алчен и край. Само че след два дни ми звънна Катя. Плачеше.

„Не знам какво ти е казал Мартин, ама нещата са зле. Банката ни натиска. Ако до края на месеца не внесем едни пари, ще ни обявят кредита за предсрочно изискуем.“

Казах й: „И затова ще продаваме къщата на баба?“

Тя ми отвърна: „А ти знаеш ли, че баба последните две години аз я гледах почти всеки уикенд? Кой я водеше в УМБАЛ-Бургас? Кой й купуваше памперси, когато вече не можеше да става? Ти идваше по празници и лятото.“

Това ме удари лошо. Защото пак не беше съвсем лъжа. Аз ходех, но не толкова. Работех на смени в една аптека, Мишо беше в сервиз, децата малки… все имах оправдания. А Катя наистина беше по-често там. Баба не ми го е натяквала никога.

После излезе и друго. Когато почиствахме едно чекмедже в къщата, намерих тетрадка на баба. Не точно дневник, а записки – лекарства, телефони, кой какво е донесъл. На една страница имаше: „Катя даде 1800 лв. за покрива. Да й се върнат, ако продадат.“ На друга: „На Ани да остане стаята с чекмеджето, ако запазят къщата.“ Четох и ми се сви стомахът. Баба е говорила различни неща на различни хора, както правят старите хора понякога, да не обидят никого.

Седнахме тримата пак, този път в самата къща. Беше жега, вентилаторът бръмчеше, Мартин пушеше на прозореца.

Казах: „Добре. Не съм била права за всичко. Но и вие не сте. Не може да ме притискате за подпис за два дни.“

Мартин троснато: „Нямаме два месеца за емоции.“

Мишо се намеси: „Кажете цена за дяловете. Реална. Не като за чужденци в OLX.“

Те се спогледаха. Явно не вярваха, че можем.

Числото, което казаха, ми прозвуча невъзможно. Направо ми изтръпнаха ръцете. С Мишо излязохме навън на улицата.

„Няма как“, казах. „Забрави.“

Той стоя малко, после каза: „Ако ипотекираме апартамента за рефинансиране и вземем още потребителски… може да стане. Ще се закопаем, ама може.“

Направо му се развиках. „Ти нормален ли си? Заради една стара къща да рискуваме дома на децата?“

Мишо ми каза нещо, което много ме ядоса тогава, ама май беше вярно: „Не е само за къщата. Ти ако я изгубиш, после цял живот ще ги мразиш. И себе си също.“

Две седмици се влачихме по банки, при нотариус, смятахме, звъняхме. Майка ми каза, че съм луда. Свекърва ми направо: „На старини ще плащам аз тока, защото вие сте тръгнали да спасявате романтика.“ Даже аз самата на третия ден исках да се откажа.

Накрая успяхме, но с условие да върнем и онези 1800 лв. за покрива плюс разходите по документите. Подписахме в Бургас. Мартин взе химикала, подписа и само каза: „Честито. Дано си струва.“ Катя изобщо не ме погледна.

Мислех, че после поне ще се поуспокоят нещата. Да, ама не. На четирийсетия ден за баба те не дойдоха. За Коледа – също. Леля ми по телефона ми каза, че съм ги „изцедила“, защото сме се пазарили. Моята версия е, че ние се набихме в огромен дълг, за да не се стига до чужди хора в тая къща. Тяхната версия е, че съм се правила на пазителка на семейната памет, а реално съм искала имот на безценица. Истината сигурно е някъде по средата и точно това е гадното.

Сега къщата е наша. Още тече, още има работа, още всяка вноска я усещам в стомаха. Децата тичат по двора и това ме радва, ама като мина покрай стаята на баба, не ми е леко. Защото я „спасихме“, да, само че семейството май не спасихме.

И се чудя — вие какво щяхте да направите на мое място: щяхте ли да оставите къщата да се продаде и да няма дългове и караници, или щяхте да рискувате като нас, за да я запазите?