Спрях да готвя за мъжа си и чак тогава разбрахме какво наистина ни съсипва вкъщи

„Няма да ти готвя повече. Оправяй се.“

Това му го казах в сряда вечерта, правa до мивката, с ръце мокри от пяната, а той даже не си вдигна очите от телефона. Само каза: „Добре“.

Ей това „добре“ ме побърка най-много. Не спор, не „какво ти става“, не нищо. Все едно съм му казала, че хлябът е свършил.

Казвам се Ева, на 36 съм, живеем в Пловдив, в двустаен под наем в Кючук Париж. Имаме едно дете – Митко, на 8. Аз работя в една счетоводна кантора до Сточна гара, той е техник в сервиз за климатици. Не сме някакви богати хора, не сме и най-закъсалите, ама всичко е на сметка – ток, наем, уроци по английски на детето, гориво, лекарства за майка ми.

И точно заради това още повече ме вбесяваше, че аз въртя всичко. Сутрин ставам първа. Правя сандвичи, будя Митко, търся му чорапи, пускам пералня, мисля какво има в хладилника, дали има прах за пране, дали са платени сметките, дали баба ми е взела лекарствата от аптеката. Вечер се прибирам и пак аз – готвене, чинии, домашни, баня на детето. А Петър – уж уморен. Сяда. Яде. Телефон. Баня. Ляга.

И не е да не съм казвала. Сто пъти съм казвала.

„Пепи, поне хвърли боклука.“
„След малко.“
„Пепи, купи хляб.“
„Забравих.“
„Пепи, детето има проект за училище.“
„Кажи ми по-рано.“

По-рано? Аз да не съм му секретарка.

Та в сряда ми причерня. Бях му писала да мине през Лидл за яйца, сирене и домати. Прибира се с две енергийни напитки и някакви семки.

Викам му: „Това ли е?“
Той: „Много ми беше зор денят, забравих.“
Аз: „Ти все забравяш само това, което не ти е на теб важно.“
Той въздъхна и каза: „Пак ли почваш?“

И тогава му казах, че повече не готвя за него, не пера негови дрехи и не му пазарувам. За детето – да. За мен – каквото мога. За него – не.

Първите два дни изобщо не му пукаше. Купи си банички сутрин, вечер донесе дюнер, даже демонстративно. Оставяше опаковките на масата. Аз стисках зъби и мълчах. Митко само ни гледаше и усещаше, естествено. В четвъртък ме пита: „Мамо, вие с тате ще се развеждате ли?“ Направо ми се сви стомахът.

В петък обаче стана друго. Отварям хладилника – празен почти. Аз бях взела неща за детето, кисело мляко, плодове, кашкавал. Нямаше сготвено, нямаше нищо готово. Петър стои и гледа вътре все едно за пръв път вижда хладилник.

„И сега?“ – вика.
„Сега каквото правя аз всеки ден. Мислиш.“
„Е, кажи поне какво да взема.“
„Не. Сам се оправяй.“

Той тресна вратата и излезе. След половин час звъни:
„Къде държиш картата за Била?“
Казах му, че не знам. Знаех, ама не му казах.

Прибра се бесен, с плик пълен с глупости – кренвирши, майонеза, замразена пица, вафли, бира. И тогава за пръв път се скарахме истински.

„Ти нарочно ли ме правиш на идиот?“
„Не, ти сам се правиш.“
„Една вечер не мога да купя като хората и край, престъпник съм.“
„Не е една вечер, Пепи. Това са години.“
„А ти защо не каза, че ти е толкова тежко?“
Аз направо избухнах: „Аз какво правя от три години? Пея ли ти?“

Той млъкна. После тихо каза: „Добре. Явно съм тъп. Само че ти искаш да съм на работа по 12 часа и после вкъщи да съм робот.“

Това ме спря малко. Защото да, последните месеци много отсъстваше. Аз си мислех, че се шматка, че след работа стои някъде, че му е по-лесно да не се прибира. Даже, срам ме е, бях почнала да се чудя дали няма друга.

И в събота, точно като най-голяма глупачка, му рових в якето, докато беше под душа. Не за друго, а да видя има ли някакви бележки, касови бележки, нещо. Намерих плик от бърз кредит.

Направо ми изтръпнаха краката.

Като излезе от банята, аз държа плика и му викам: „Какво е това?“

Той пребледня. Седна на стола и само каза: „Щях да ти кажа.“

Е, това „щях“ го знаем всички.

Излезе, че преди четири месеца баща му в Хасково получил инсулт. Ние знаехме, че е зле, ама свекърва ми все повтаряше „справяме се, не се месете“. Само че не са се справяли. Трябвали пари за рехабилитация, памперси, човек за няколко часа. Петър дал каквото имал, после изтеглил 3000 лева бърз кредит. И почнал да бачка допълнително събота и неделя с един познат по монтажи. Затова се прибирал скапан и затова парите все не стигаха.

Аз го гледах и честно – хем ми стана гадно за него, хем се вбесих още повече.

„И ти реши да не ми кажеш?“
„Защото знаех, че ще кажеш, че нямаме възможност.“
„Ами нямаме!“
„Той ми е баща.“
„А аз каква съм? Съквартирантка?“

Той удари по масата. „Не исках да те товаря!“
Аз му креснах: „Ти ме натовари двойно, бе! И с парите, и с всичко вкъщи!“

После и двамата млъкнахме. Митко беше в другата стая и усилваше телевизора, явно да не ни слуша.

Най-лошото е, че и двамата бяхме прави и криви. Аз наистина мъкнех всичко у дома и вече не издържах. Той наистина помагаше на баща си, не по дискотеки е ходил. Обаче и ме беше излъгал. Не точно излъгал… скрил. За мен това е почти същото.

В неделя седнахме с лист и химикал. Като пенсионери. Написахме кой какво плаща, кой какво прави вкъщи. Той поема пазаруването през седмицата, боклука, банята на Митко и пералнята в събота. Аз готвя, но не всеки ден, и ако не ми се готви – не ми се готви. Разбрахме се и за кредита – спираме уроците по английски за два месеца, което много ме боли, и намаляваме други разходи. Аз се съгласих да помагаме на свекъра ми, но вече всичко да се казва. Всичко.

Минаха две седмици. Не е станал нов човек, да не си помислите. Пак трябва да му напомням. Пак понякога пита „къде е това, къде е онова“, все едно живее в хотел. Но вчера сам сготви картофи с яйца. Бяха ужасни, между другото, ама ги изядохме.

Още съм му сърдита. И май още ме боли повече за това, че не ми каза, отколкото за чиниите и прането. От друга страна, ако не бях спряла да правя всичко, сигурно още нищо нямаше да знам.

Та това е. Аз ли прекалих, че го оставих сам да се оправя, или той мина граница, като скри кредита и ме остави да се давя сама вкъщи? Вие какво бихте направили на мое място?