Социалните ми казаха да плащам за майка ми, която ме изгони на осемнайсет
„Госпожо Николова, обаждаме се от Дирекция „Социално подпомагане“ – Плевен. Трябва да поговорим за майка ви.“
Направо ми изстинаха ръцете. Бях в офиса в сервиза, където водя документи, и първо си помислих, че е умряла. Само това ми мина през главата. Казах: „Каква майка?“, което звучи тъпо, ама така ми излезе.
Жената отсреща замълча за секунда и после сухо: „Мария Петрова. Настанена е в дом за пълнолетни лица в Долни Дъбник. Има недостиг по месечната такса. Като дъщеря сте длъжна да участвате според възможностите си.“
Аз направо седнах.
Не бях чувала майка ми от девет години. На осемнайсет ме изгони. Буквално. С един сак, два плика и „Оправяй се“. Не ми даде нито пари, нито да си взема всичките дрехи. Даже личната карта беше останала в шкафа и се върнах с леля ми да си я търся. Майка ми тогава каза пред входа: „След като си толкова голяма, не ми се води на врата.“ И това беше.
Та като ми казаха, че аз трябва да плащам за нея, честно, почерня ми.
Вечерта разказах на мъжа ми, Ивайло.
Той вика: „Спокойно, първо провери. Не почвай веднага да пращаш пари.“
Аз: „Не е до парите само. Те сега ли се сетиха, че съществувам? Като ме остави у Цвети на дивана три месеца, тогава къде бяха всички?“
Той нищо не каза. Само ми бутна вода.
На другия ден звъннах обратно. От социалните ми обясниха, че майка ми е с влошено състояние след инсулт, не може да се обслужва сама, пенсията не стига за пълната такса, общината поема част, но се търсят и близки. Казаха ми да нося удостоверение за доходи, семейно положение, кредити, ако имам. Всичко по реда.
Попитах: „Тя питала ли е за мен?“
Жената каза: „Госпожо, аз не мога да коментирам лични разговори.“
Което си беше отговор.
После се обади братовчедка ми Деси от Левски. Не сме близки, ама явно беше разбрала.
„Недей така да се инатиш“, ми вика. „Майка ти не е добре.“
Аз направо избухнах: „Къде беше тая загриженост, като ме изхвърли?“
А Деси млъкна, после каза нещо, дето ме закова: „Ти не знаеш всичко.“
Много обичам това „ти не знаеш всичко“. Все едно цял живот само аз не знам.
Оказа се, че последните две години майка ми гледала мъжа си, втория ми пастрок, докато умирал от рак. Продали нивата на дядо ми, за да плащат лекарства, консумативи, човек за нощем. Аз за тая нива изобщо не знаех, мислех, че я пази. След това тя останала с дългове, с разнебитен апартамент и след инсулта съседите викнали Бърза помощ. И чак тогава социалните влезли.
Това не я прави добра майка. Ама и не беше картинката, която аз си бях нарисувала, че си живее спокойно и изведнъж решила да ме товари.
После излезе и друго. Леля ми, сестрата на баща ми, ми призна, че майка ми навремето наистина ме е изгонила, но преди това аз бях решила да живея с едно момче от Долна Митрополия, дето беше на 27, а аз на 18 без един ден работа. Била съм се запънала, че съм бременна. Не бях. Излъгах тогава, за да ме оставят. Майка ми ме хвана, стана страшен скандал и тя прекали, да. Но и аз не съм била цвете. Само че това, че съм била глупава, не значи, че трябваше да ме изхвърли като куче.
Най-много ме удари друго. От социалните ми казаха, че майка ми първо отказвала да ми търсят съдействие. Казвала: „Не я занимавайте. Тя си има живот.“ После, като сметките се натрупали, вече нямало как.
Не знам това дали беше гордост, срам, театър или наистина не е искала да ме вкарва. При нея никога не се знаеше.
Отидох до дома веднъж. Само веднъж. Не бях решила да влизам, ама стигнах дотам. Миришеше на белина и манджа. Една санитарка ме пита кого търся. Казах името. След пет минути майка ми я докараха с инвалидна количка в коридора.
Погледна ме, все едно съм жена от ВиК.
Каза: „Пораснала си.“
Аз викам: „Така става за девет години.“
Тя се усмихна накриво. „Не идвай, ако ще ми държиш сметка.“
Тук вече ми кипна: „Не съм дошла за това. Дошла съм, защото ми пращат документи да плащам за теб.“
И тя тогава, съвсем тихо: „Плащай колкото трябва по закон. Повече не искам.“
Никакво „извинявай“, никакво „как си“. Само това. И в тоя момент ми стана ясно, че от нея няма да получа нищо друго. Нито обяснение, нито прошка, нито майчинска топлота, каквото и да значи това. Просто няма.
Прибрах се и два дни събирах документи. Бележка за заплата, кредита за жилището в Плевен, че гледаме и детето, всичко. Консултирах се и с адвокатка, една позната на колежка. Тя ми каза: „Не бягай от процедурата, но не поемай нищо устно. Всичко писмено, според доходите, без емоции.“
Точно това направих. Подадох каквото искат. Определиха ми сума, която е неприятна, но не е непосилна. Превеждам я по банка. Не в брой, не на ръка, не „ще се разберем“. Ако има промяна, да ми я пратят писмено.
Деси ми каза, че съм била студена. Леля ми каза, че поне съм постъпила човешки. Ивайло каза, че за първи път ме вижда толкова подредена в нещо, което ме боли.
Не ходя в дома. Не звъня. Ако от социалните търсят документи, пращам. Ако има нещо официално, отговарям. До там. Някой ще каже, че съм коравосърдечна. Може. Ама аз не мога да си измисля връзка, която не е съществувала. Мога само да си свърша частта, която се иска от мен, без пак да се оставя да ме смачка.
И сега така живея – плащам, но не се връщам. Честно казано, не знам дали това е правилно, само знам, че друго не мога. Вие какво бихте направили на мое място?