Напуснах апартамента в Люлин, след като мъжът ми най-после проговори срещу баща си и чичо си
„Ако не можеш една мусака да направиш като хората, поне не дрънкай!“ Това ми го изсъска свекърът ми, бай Стефан, и бутна тавата така, че малко да падне на пода. Чичото на мъжа ми, чичо Киро, дето уж беше „само за малко“ при нас след операция на тазобедрена става, се изхили и вика: „Младите днес само телефони и претенции.“ А мъжът ми, Иво, стоеше до хладилника и гледаше надолу. Направо ми причерня. Казах му: „Кажи нещо, бе, Иво. Поне веднъж.“ А той: „Айде сега, не почвайте пак.“
Това беше в сряда вечер. Аз се прибрах в 19:15 от работа в една счетоводна кантора до Красно село, минах през Фантастико, взех хляб, кисело мляко, лекарства за чичо Киро и пелени за дядо… тоест, за бащата на Иво, щото той откакто изкара инсулт, не е същият. Не е на легло, ама има дни, в които е зле, объркан е, троснат е, и ако не му подадеш всичко на секундата, започва да вика. Да, знам, човекът е болен. Ама и аз съм човек.
Живеехме четирима в тристаен в Люлин 7. Апартаментът бил на свекъра, уж временно. Като се оженихме, Иво каза: „Само година-две, да съберем за наш.“ Три години станаха. През това време чичо Киро дойде от Перник „за един месец“ след операцията и остана девет. Всичко вкъщи някак си стана моя работа. Пране, чистене, готвене, записване на часове в поликлиниката, ходене до аптеката, плащане на ток, вода, вход. Иво работи в сервиз за гуми в Овча купел, става рано, прибира се уморен, това е вярно. Ама сякаш аз отивам на санаториум.
Най-много ме убиваше не работата, а отношението. „Снаха“ ми викаха, ама като на домашна помощница. Ако седна за 10 минути: „Кафе няма ли?“ Ако си взема душ вечер: „Топлата вода пак свърши.“ Ако кажа, че съм изморена: „Ние едно време и деца гледахме.“ Само дето аз деца нямахме, и то не защото не исках. Миналата година загубих бременност в третия месец. След кюретажа се прибрах и на другия ден пак аз правих супа, защото „мъжете били гладни“. Това още ми седи като буца.
Иво тогава беше до мен два дни, после пак се върна в обичайното: мълчи, замазва, „айде да не се караме“. Все го оправдавах. Че му е трудно между мен и баща му. Че баща му е болен. Че чичо му няма къде да отиде. Че ако кажем нещо, ще стане страшно. Само че страшното си беше върху мен.
След онази мусака аз просто влязох в спалнята, извадих големия сак и започнах да хвърлям дрехи вътре. Иво дойде след мен: „Къде тръгна?“ Казах: „При майка ми в Надежда. И не, не за една вечер.“ Той пак почна с неговото: „Сега ли е моментът, баща ми е зле…“ И тогава избухнах. Виках, че не съм медицинска сестра, нито слугиня, че ако толкова го е грижа, да стане той да изпере чаршафите в три през нощта, когато баща му се изпусне, и после сутринта чичо му да му каже, че банята не била изтъркана добре. Виках му и за бебето. Че тогава ме е оставил сама. Че вкъщи никой дори не спря телевизора за един ден.
Не очаквах, ама в този момент чичо Киро застана на вратата и каза: „Никой не те държи насила.“ Аз му отвърнах: „Да, ясно ми е.“ И тогава свекърът от хола извика: „Тя чака да умра, за да вземе апартамента!“ Направо замръзнах. Защото никога, никога не съм мислила така. Даже нотариален акт не бях виждала.
И тук излезе нещо, дето не го знаех. Иво пребледня и каза на баща си: „Стига вече, кажи им истината.“ Аз го гледам и нищо не разбирам. Оказа се, че апартаментът изобщо не е само на свекъра. Половината е на чичо Киро по наследство от бабата на Иво. И от месеци двамата натискали Иво да изтегли кредит и да им плати дяловете, за да се води жилището на нас и уж да не се карат после. Само че Иво крил от мен, защото знаел, че няма да се съглася да се набутаме с 40 хиляди лева заем за нещо, в което аз дори не исках вече да живея. А свекърът бил решил, че аз му въртя номера на сина, за да не подписва.
Като чух това, направо ми се подкосиха краката. Значи аз месеци наред готвя, чистя, гледам болен човек, а зад гърба ми обсъждат как да ме вкарат в ипотека. Иво почна: „Исках първо да мине операцията на чичо, после да ти кажа… после баща ми вдигна кръвно…“ Типично. Все после.
Аз си закопчах сака и казах: „Няма после. Аз тръгвам сега.“ Тогава за първи път видях Иво да избухне наистина. Обърна се към тях и изкрещя: „Стига! Няма да ми говорите на жена ми така. И няма да взема кредит. И Киро до края на месеца да си търси квартира или да се връща в Перник. Аз не съм банкомат, а тя не ви е слугиня.“ Чичо Киро веднага: „Ей заради жена ти се разпада семейството.“ А Иво: „Не. Заради това, че вие свикнахте някой да ви слугува и да мълчи.“
Честно, не знаех какво да кажа. Толкова време чаках да направи точно това, а като го направи, вече ми беше късно. Излязох. Той дойде след мен чак до спирката на 111. Вали, аз с един сак, той по тениска. Вика: „Ели, моля те, дай ми една седмица. Ще оправя всичко.“ Аз му казах: „Не искам обещания. Искам да живея нормално.“
Отидох при майка ми. След два дни Иво ми прати снимки — сменена брава на нашата стая, за да не влизат вътре, разлепена обява за квартира за чичо Киро, записан час при адвокат за делба, и най-шокиращото — час при психолог в ДКЦ-то, по негова инициатива. После дойде и каза, че е намерил малък двустаен под наем в Обеля, близо до метрото, и че ако искам, почваме от нулата, но без баща му и без тайни. Само че баща му остава сам. И колкото и да ме е съсипал, пак ми е криво. Той наистина е болен, уплашен е и явно си мисли, че всички му чакат имота. Чичо Киро пък може и да е нахален, ама реално няма много пари и сигурно затова се е вкопчил в този дял.
Сега съм при майка ми вече шести ден. Иво звъни, пише, праща ми обяви за перални и глупости, все едно с това се почва наново. А аз го обичам, за жалост, и точно това ме дразни най-много. Ако беше пълен боклук, щеше да е лесно. Само че не е. Просто ме остави твърде дълго сама в една къща, в която всеки искаше нещо от мен.
Май това ми е най-голямата болка — че трябваше да си тръгна, за да ме защити. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли дали още един шанс, ако човекът най-после е застанал до вас, или вече е късно?