Когато дъщеря ми се върна у дома: История за прошка, гордост и втори шансове

– Мамо, мога ли да дойда при теб за няколко седмици? – гласът на Полина трепереше по телефона, а аз веднага усетих, че нещо не е наред. Не беше просто молба за гости, а зов за помощ. – Разбира се, Полина, винаги си добре дошла – отвърнах, макар че сърцето ми се сви. Знаех, че не идва просто така.

В понеделник тя пристигна с два куфара и уморени очи. Прегърнах я силно, но тя стоеше скована, сякаш се страхуваше да се разпадне, ако се отпусне. Оставих я да си поеме въздух. Вечерта седнахме на масата – аз сипах супа, тя бъркаше в чинията си без апетит.

– Какво става, Полина? – попитах тихо.

– Нищо, мамо. Просто… трябваше ми промяна. – Тя избягваше погледа ми.

Знаех я твърде добре. Когато беше малка и нещо я тревожеше, винаги се затваряше в себе си. Сега беше същото. Но вече не беше дете – беше омъжена жена с дете и собствен дом в Пловдив. Или поне така мислех.

На следващия ден телефонът ѝ не спираше да звъни. Поглеждаше го с досада и страх. Веднъж дочух името на свекърва ѝ – леля Станка. Знаех я – властна жена, която обича да командва всички около себе си. Винаги съм се чудила как Полина издържа в онази къща с толкова много хора и толкова малко тишина.

Вечерта я чух да плаче в стаята си. Влязох без да почукам. Тя седеше на леглото, стиснала възглавницата като спасителен пояс.

– Полина, кажи ми какво става! Не мога да ти помогна, ако не знам!

– Мамо… – гласът ѝ се прекърши. – Не издържам вече там. Свекърва ми пак дойде за „няколко дни“, но не си тръгва вече месец. Всичко ѝ пречи – как готвя, как гледам детето, как говоря с мъжа си… А той… той все я защитава! Казва ми да не обръщам внимание, но как да не обръщам? Това е моят дом!

Седнах до нея и я прегърнах. Спомних си собствените си битки със свекърва ми навремето – как всеки ден беше изпитание на търпението и достойнството ми.

– А детето? – попитах тихо.

– При тях е… Не исках да го дърпам насам-натам. Но вече се чудя дали не сбърках.

В този момент усетих колко тежко ѝ е. Да избягаш от собствения си дом, защото не можеш да дишаш в него… Колко български жени са минали по този път? Колко са преглъщали сълзите си заради „хармонията“ в семейството?

На следващия ден свекърва ѝ звънна на домашния телефон.

– Госпожа Маринова? – гласът ѝ беше леден. – Моля ви, кажете на Полина да се прибере. Тук има семейство и дете! Не може така да изоставя всичко!

– Лельо Станке, Полина има нужда от почивка. Моля ви, оставете я малко на спокойствие – казах твърдо.

– Почивка? От какво? От това, че някой ѝ помага? Аз само добро искам!

Затворих телефона с трепереща ръка. Полина ме гледаше с благодарност и вина едновременно.

– Мамо, може би трябваше да остана… Не искам да съм лошата снаха.

– Не си лоша снаха! Просто си човек! И имаш право на граници!

Дните минаваха бавно. Полина започна да излиза на разходки из квартала – срещаше стари приятелки, говореше с комшийките пред блока. Постепенно лицето ѝ се разведри малко. Но вечерите пак бяха тежки – телефонът звънеше, мъжът ѝ настояваше да се върне.

Една вечер той дойде пред входа ни. Чукахме се на вратата и аз отворих с тежко сърце.

– Госпожо Маринова… Може ли да поговорим?

Поканих го вътре. Полина стоеше като статуя в коридора.

– Полина, моля те… Върни се у дома. Майка ми ще си тръгне скоро…

– Ти винаги казваш така! А после пак остава! Аз не мога повече! Искам домът ми да е мой!

Той замълча. Видях как му е трудно – между жена си и майка си.

– Ще говоря с нея… Обещавам ти…

– Обещавал си и преди…

Тишината беше тежка като олово. Аз само ги гледах – моето дете и зет ми, двама млади хора, които не знаят как да бъдат семейство без чужда намеса.

След този разговор Полина остана още седмица при мен. После една сутрин каза:

– Мамо, ще опитам пак. Но този път ще поставя условия. Ако той не ме подкрепи… ще трябва да взема решение за себе си и детето.

Прегърнах я силно. Знаех, че няма лесни отговори. Но поне вече имаше глас и смелост да ги търси.

Сега стоя сама в кухнята и мисля: Колко често жените у нас са принудени да избират между мира в дома и мира в душата си? Кога най-сетне ще започнем да уважаваме границите на другия дори в семейството?

А вие как бихте постъпили на мястото на Полина или на моето място? Ще замълчите ли или ще се борите за правото си на спокойствие?