Синът ми е на 35, има свое семейство, а още ни иска пари: Къде сбъркахме?

– Мамо, пак ли ще ми държиш сметка? – гласът на Петър трепери по телефона, а аз стискам слушалката така, сякаш от това зависи дали ще се разпадна.

– Не ти държа сметка, Петре. Просто питам – какво ще правите този месец? Пак ли няма да стигнат парите?

Мълчание. Чувам как малкият му син, Калоян, плаче на заден план. Снахата ми, Мария, се кара на детето. В този момент усещам как цялата тежест на годините ме притиска – 35 години отглеждам Петър, а той все още е като дете.

Петър е добър човек. Винаги е бил мил, усмихнат, умен. Но сякаш животът му се изплъзва между пръстите. Работи в една фирма за доставки, Мария е учителка в детска градина. Наемът им в София е висок, сметките растат, а заплатите – не. И всеки месец идва този разговор: „Мамо, можеш ли да ми преведеш 200 лева? Само този път.“

Преди години вярвах, че това е временно. Че ще се оправят. Че ще пораснат. Но времето минава, а аз все по-често се питам: къде сбъркахме с баща му?

– Петре, ти си баща вече. Не може все да разчиташ на нас – казвам тихо.

– Ама ти не разбираш! Всичко е скъпо! Как да стигнат парите? – гласът му се извисява в истерия.

– А ние с баща ти как сме стигали? – не се сдържам.

Той затваря. Оставям слушалката и усещам как сълзите ми се стичат по бузите. Мъжът ми, Иван, влиза в кухнята и ме гледа с онзи поглед, който познавам от години – уморен, примирен.

– Пак ли Петър?

Кимвам. Иван сяда до мен и хваща ръката ми.

– Дай им парите. Какво друго можем да направим? Да ги оставим да гладуват ли?

– А докога ще даваме? Докога ще ги спасяваме?

Иван въздъхва тежко.

– Може би докато сме живи…

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и си спомням какъв беше Петър като дете – винаги искаше най-новите играчки, най-хубавите дрехи. Аз и Иван работехме на две места, за да не му липсва нищо. Когато поискаше нещо, не можех да му откажа – беше ми жал да го виждам тъжен. Казвах си: „Нека има това, което аз нямах.“

Но дали не сбъркахме точно там? Дали не го научихме, че всичко идва лесно? Че мама и тате винаги ще оправят нещата?

На следващия ден Мария ми звъни.

– Здравейте, мамо… Извинявайте за вчера… Петър беше много напрегнат…

– Знам, Мария. И аз съм напрегната.

– Не знам какво да правим вече… Калоян расте, имаме нужда от повече пари… Аз мислех да си търся втора работа…

– А Петър?

– Той казва, че няма време…

Чувствам как гневът ме залива.

– Мария, трябва да говорите сериозно. Не може така…

Тя мълчи. После прошепва:

– Понякога ми се иска да избягам…

В този момент осъзнавам – не само ние страдаме. И Мария е в капан. И тя носи тежестта на нашите решения.

Вечерта сядам с Иван на масата.

– Трябва да говорим с Петър. Истински разговор. Не само за парите – за всичко.

Иван клати глава.

– Той няма да ни чуе…

– Ще опитаме.

Каним ги у дома в неделя. Петър идва намръщен, Мария изглежда пребледняла. Калоян тича из хола.

– Седнете – казвам твърдо.

Петър се свива на стола като ученик пред наказание.

– Сине, обичаме те. Но не можем повече така. Трябва да поемеш отговорност за семейството си.

Той избухва:

– Ама какво искате от мен? Да напусна работа? Да стана престъпник? Всички мои приятели получават помощ от родителите си!

– Това не е помощ, Петре. Това е зависимост – казва Иван тихо.

Петър се изправя рязко:

– Вие не разбирате! Животът вече не е като вашия! Всичко е скъпо! Всичко е трудно!

Мария започва да плаче безшумно.

Аз също плача. Защото виждам колко сме далеч един от друг. Защото усещам пропастта между поколенията – нашата вина и техните страхове.

В следващите дни Петър не ни търси. Аз съм неспокойна – дали не прекалихме? Дали не го отблъснахме завинаги?

Една вечер получавам съобщение: „Мамо, ще опитам да намеря допълнителна работа. Благодаря ви за всичко.“

Сълзите ми са от облекчение и болка едновременно. Знам, че няма лесни решения. Знам, че любовта понякога значи да кажеш „не“.

Понякога се питам: ако върна времето назад – бих ли постъпила различно? Или просто светът вече е друг и ние всички сме изгубени в него?

Кажете ми – къде свършва помощта и започва разглезването? Какво бихте направили на мое място?