Сбогом, но не забравяй боклука си! Христо намери косата ми на стола

– Какво е това?! – гласът на Христо проряза тишината в малката ни кухня, докато държеше между пръстите си един дълъг, рус косъм. Стоеше до стола ми, очите му бяха разширени, а ръката му трепереше. – Това не е твоята коса, Мария. Ти си с кестенява коса! Обясни ми!

Сърцето ми заби лудо. За миг се почувствах като престъпник, хванат на местопрестъплението, макар че бях напълно невинна. В главата ми се завъртяха хиляди мисли – кога за последно е идвал някой у нас? Дали съм поканила приятелка? Или пък майка ми? Но майка ми е с къса коса…

– Христо, не знам откъде е този косъм – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми прозвуча несигурно. – Може да е останал от някой гост…

– Гост? Кой гост? Аз не съм виждал никой тук освен теб! – той хвърли косъма в кофата за боклук, сякаш това щеше да изтрие подозренията му. – Не ме лъжи, Мария!

В този момент усетих как стените на дома ни се стесняват около мен. Вече месеци наред усещах как Христо става все по-подозрителен, все по-нервен. Започна да проверява телефона ми, да следи кога се прибирам, с кого говоря. А аз… аз просто исках спокойствие.

– Не те лъжа! – извиках през сълзи. – Омръзна ми да ме обвиняваш за всичко!

Той млъкна за миг, после се обърна с гръб към мен. Чух как дишането му се учестява. В този момент осъзнах колко далеч сме стигнали от онези първи години, когато се смеехме заедно на глупави неща и мечтаехме за бъдеще. Сега между нас имаше само недоверие и страх.

След този скандал минаха дни на ледено мълчание. Христо излизаше рано и се прибираше късно. Аз стоях сама в апартамента и се чудех дали не съм виновна с нещо, макар че знаех, че не съм направила нищо лошо. Започнах да си припомням всички малки моменти, в които той ме е гледал с подозрение – когато телефонът ми звъннеше късно вечер, когато се засмея на шега на колега в офиса, когато закъснеех с десет минути от магазина.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът ми иззвъня. Беше Силвия – най-добрата ми приятелка. Гласът ѝ беше тих:

– Миме, добре ли си? Чух от майка ти, че нещо не е наред…

– Не знам вече… – прошепнах. – Христо ме обвинява в изневяра заради някакъв косъм. Не мога повече така.

– Ела у нас тази вечер – настоя тя. – Ще поговорим.

Отидох при Силвия и ѝ разказах всичко. Тя ме прегърна и каза:

– Това не е нормално, Мария. Не можеш да живееш в страх и под подозрение. Ако той не ти вярва, как ще продължите?

Думите ѝ ме удариха като шамар. Наистина ли трябваше да търпя всичко това? Да се оправдавам за всеки свой жест, всяка дума?

На следващата сутрин Христо ме чакаше в кухнята. Очите му бяха зачервени от безсънна нощ.

– Съжалявам… – промълви той. – Просто… не знам какво ми става напоследък. Всичко ме дразни, страх ме е да не те загубя.

Погледнах го и видях в него онзи човек, когото обичах някога. Но вече не можех да пренебрегна болката и обидата.

– Христо, ако ме обичаш, трябва да ми вярваш. Не мога повече да живея така – казах тихо.

Той наведе глава:

– Ще се опитам да се променя…

Но аз вече знаех отговора в себе си. Прекалено много пъти бях чувала тези думи.

Седмица по-късно събрах багажа си. Докато затварях куфара, Христо стоеше до вратата и мълчеше.

– Сбогом, Христо – казах тихо. – Надявам се някой ден да намериш покой в себе си.

Излязох от апартамента с усещането за огромна празнота в гърдите си. По улиците на София хората бързаха нанякъде, а аз вървях бавно, сякаш всяка крачка тежеше тонове.

Сега седя сама в новата си квартира и се чудя: Колко струва доверието? И кога любовта се превръща в страх? Може ли човек да прости всичко или понякога трябва просто да си тръгне?